Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
Докато Ото дремеше, Сидни се замисли за това как десетте хиляди долара не го бяха направили толкова старателен. Но сто хиляди долара на година и чиста работа в „Уотсън Индъстрис“, с всичките привилегии към това, можеха да го направят по-старателен, отколкото мислеше, че е възможно да бъде. Не смяташе, че външен човек има шанс да разкрие това убийство, но ако извършеше всичко достатъчно добросъвестно, Уотсън можеше да остане приятно изненадан.
Виктор Уотсън се нуждаеше от нов шеф на охраната, независимо дали щеше да научи кой е убил сина му. Затова щеше да бъде по-добре, ако Сидни се върнеше от Палм Спрингс с малко повече от слънчев загар от играта на голф. След като двадесет и една години търпя бюрократизма в Лос Анджелис, Сидни Блекпул трябваше да е в състояние да напише доклад, който да накара невротичния милионер да мисли, че детективът се е опитал да направи нещо. Уотсън не беше глупак, но съкрушителната скръб размеква лявата половина на мозъка. Да, и още как.
Изведнъж Сидни чу, че Хилдегард пее: „Винаги ще бъда до теб, където и да си. Всяка нощ, във всяка молитва…“.
Това изключва мен, помисли си той. По-рано се молеше интуитивно. Така както го бяха учили в училище. По една молитва при всеки повод. Престана да го прави, много преди да загуби Томи, но в онези дни още ходеше на богослужения, само за да бъде заедно с децата си. Зачуди се дали този ритуал ги сближаваше или отчуждаваше през онези последни няколко години, когато Томи и Барб живееха с майка си, и Сидни беше с тях само през почивните дни. Разбира се, младите искат да имат дом, квартал и приятели, а не да прекарват почивните дни с баща си.
Какво бе казал Виктор Уотсън за лошите мигове? Спомняш си само тях. Сидни си спомняше хиляди лоши мигове, след като Томи започна да бяга от училище и да пуши марихуана и хашиш с другите сърфисти. В един зимен ден отиде на плажа в Санта Моника и хвана Томи да кара сърфа толкова дрогиран, че бе оставил новия си гумен костюм на плажа, без дори да усеща, че е посинял от студ. Тогава Томи блъсна баща си и избяга, а група наркомани започнаха да замерят Сидни с бирени кутии, докато го принудиха да се качи в колата си. Томи не се прибра десет дни.
Защо един баща на починало момче мисли само за тези моменти? Сънищата през нощта не бяха такива, а нещо чудесно, толкова хубаво, че се събуждаше ридаещ върху мократа възглавница. Сидни беше убеден, че твърде много такива чудесни сънища могат да убият човек.
Повтарящият се сън беше почти неизменно един и същ. Бившата му съпруга Лори и дъщеря му Барб играеха на домино на пода на хола, а Томи, дванадесетгодишен, гледаше футбол по телевизията и се хилеше по своя особен начин, когато любимият му отбор вкараше гол.
В съня Сидни дръпваше настрана съпругата си и я караше да обещае, че няма да издаде тайната — бяха създали повторно Томи в най-хубавия му период, преди негодуванието и раздразнението вследствие на пубертета и наркотиците. Сънят беше странен, защото се подразбираше, че по някакъв начин бяха съумели да си го върнат със силата на волята, но беше неясен по въпроса дали Томи е жив.
Сънят беше толкова невероятно радостен, че Сидни не искаше да се събужда, но разбира се, винаги идваше краят и той беше безсилен да го промени. Сънят свършваше, когато съпругата му казваше: „Сид, сега вече можем да му се радваме вечно. Но не трябва да му казваш, че ще умре, когато стане на осемнадесет. Не трябва да му казваш!“.
Това беше толкова противоречиво и нелогично, но за Сидни имаше смисъл. В съня той казваше на Лори: „О, не! Няма да му кажа. Защото Томи ме обича. И сега… ми прощава. Моето момче ми прощава!“.
И после се събуждаше, ридаейки и задушавайки се във възглавницата. Винаги беше едно и също. Гълташе четири аспирина и половин чашка „Джони Уокър“, която едва държеше с треперещите си ръце.
„Затвори очи… и аз ще бъда там — пееше Хилдегард. — Ако ме повикаш, ще те чуя, колкото и да съм далеч. Само затвори очи и аз ще бъда там.“
— По дяволите! — изруга Сидни.
— Какво стана? — сопна се Ото и се надигна.
— Ами, едва не… блъснах един заек.
— Тъмно е.
Сидни паркира пред огромната стена от олеандри и изключи двигателя.