Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Не можем да живеем като диваците. Робер е получил добро възпитание и е свикнал всичко да бъде така, както е редно.
Робер отишъл в спалнята, за да си смени панталона и да обуе домашните си пантофи. Мадам Берже не можела да търпи да ходи из къщи с най-хубавите си дрехи. Лидия се заловила да сложи масата. Внезапно й минала през ума една мисъл и й вдъхнала такъв страх, че тя залитнала и се принудила да се облегне на един стол. Две нощи били изминали, откакто Теди Джордан бил убит; две нощи били изминали, откакто Робер я събудил и поискал да му приготви нещо за ядене, а след това легнал заедно с нея. От страшното престъпление, извършено от него, избързал право в нейните обятия; а страстта му, ненаситното му плътско желание и бясното му сладострастие се породили от кръвта на едно човешко същество.
„Ами ако съм заченала през тази нощ?“
Робер затропал с пантофите си по стълбите.
— Идвам, мамо — провикнал се той.
Той влязъл в трапезарията и седнал на обичайното си място. Извадил салфетката си от гривната и се пресегнал над масата да вземе филия хляб от чинията, където Лидия го била сложила.
— Сготви ли нещо хубаво днес старата дама? Гладен съм като вълк. На обед само един сандвич хапнах при Жожо.
Мадам Берже донесла супника и го сложила на единия край на масата. Сипала по две лъжици супа на всекиго. Робер бил в отлично настроение. Разговарял весело, но двете жени почти не отвръщали. Изяли супата.
— Какво друго има?
— Рагу.
— Не го обичам твърде много.
— Ти бъди благодарен, че изобщо има какво да ядеш! — отговорила майка му остро.
Той повдигнал рамене и смигнал весело на Лидия. Мадам Берже отишла в кухнята да донесе ястието.
— Не ми се вижда в много добро настроение днес — казал той. — Какво е правила?
— Генералшата имаше днес последния си жур. При нея беше.
— Тъй ли! При тази дърта вещица! Сега разбирам защо настроението й е лошо.
Мадам Берже донесла яденето и го разпределила. Робер си налял малко вино и го разредил с вода. Впуснал се да разказва за туй-онуй с обичайните си иронични и забавни забележки, но най-сетне не можел повече да се преструва, че не забелязва мълчаливостта на двете си сътрапезнички.
— Какви сте такива днес, дявол да го вземе? — прекъснал той по едно време монолога си сърдито. — Седнали сте като неми, сякаш се намирате на погребение!
Дотогава майка му седяла с наведени надолу очи и се насилвала да яде, но сега вдигнала мълчаливо глава и загледала сина си право в лицето.
— Е-е, какво има? — викнал той предизвикателно.
Тя не му отговорила, само продължила да го гледа втренчено. Лидия се загледала в тъмните й очи, също тъй изразителни, както и на Робер; в тях се четял упрек, страх, гняв, но и такова отчаяние, че било непоносимо. Робер не могъл да издържи този измъчен поглед и навел очи. Довършили обеда мълчаливо. Робер запалил цигара, дал и на Лидия. Тя отишла в кухнята да донесе кафето. Изпили го, без да разговарят. Внезапно се позвънило. Мадам Берже изохкала едва. И тримата се втрещили. Позвънило се повторно.
— Кой ли е? — прошепнала мадам Берже.
— Ще отида да видя — казал Робер. После добавил сурово: — Ела на себе си, мамо. Няма защо да се стряскаш.
Излязъл. Чули непознати гласове, но Робер бил затворил след себе си вратата на дневната, затова не можели да различават какво се говори. След една-две минутки Робер се върнал. След него в стаята влезли двама мъже.
— Моля, идете в кухнята — казал той. — Тези господа желаят да говорят с мене.
— Какво искат?
— Ей сега ще разбера — отговорил сухо Робер.
Двете жени излезли от стаята. Лидия погледнала крадешком към Робер. Той изглеждал хладнокръвен и напълно спокоен. Невъзможно било да се отгатне, че двамата непознати били детективи. Мадам Берже оставила кухненската врата отворена с надежда да чува, но през вестибюла и една затворена врата думите не можели да стигнат чак до тях. Разговорът продължил близо един час, после вратата се отворила.
— Лидия, иди да ми донесеш палтото и обувките — викнал й Робер. — Господата искат да ги придружа.
Говорел с обичайния си весел, безгрижен глас, като че ли душевното му спокойствие ни най-малко не било смутено, сърцето на Лидия обаче се свило. Тя се изкачила да донесе исканите неща. Мадам Берже не казала дума. Робер сменил палтото си и обул обувките си. — До един-два часа ще се върна — казал той. — Но недейте ме чака, легнете си.