Една любов в Париж

Лидия я оставила сама и се прибрала. Цяла нощ лежала будна и чакала Робер да се върне, но той не се прибрал. Когато на сутринта слязла, мадам Берже била вече излязла за вестници. Убийството на Джордан и сега пак изпълвало първите страници, но нищо не се споменавало за някакви арести. Щом си изпила кафето, мадам Берже излязла. Върнала се едва към единадесет часа. Сърцето на Лидия се свило от страх, когато видяла разстроеното лице на старата жена.

— Е-е?

— Нищо не искат да ми кажат. Бях при адвокат и той отиде в участъка.

Тъкмо привършвали оскъдния си обед, когато се позвънило. Лидия отворила и съгледала полковник Легран и още един мъж, когото виждала за първи път. Зад тях стояли други двама мъже; тя веднага познала същите полицейски агенти от предната вечер. Заедно с тях била и някаква жена с жестоко изражение на лицето. Полковник Легран запитал за мадам Берже. Старата жена се показала на кухненската врата с явно безпокойство. Щом мъжът до полковника съгледал майката на Робер, избутал Лидия и влязъл.

— Вие ли сте мадам Леонтина Берже?

— Да.

— Аз съм мосю Люк, полицейски комисар. Имам нареждане да извърша обиск в къщата — той посочил някакъв документ. — Полковник Легран е натоварен от сина ви да присъствува вместо него при обиска.

— По каква причина искате да правите обиск в къщата ми?

— Предполагам, че няма да правите опит да ми пречите, когато изпълнявам служебния си дълг.

Комисарят се качил горе, придружен от полковник Легран и двамата детективи, а Лидия, мадам Берже и непознатата жена останали в кухнята. Горният етаж се състоял от две стаи — едната голяма, в нея спели Робер и жена му, другата — малка, в нея той спял по-рано като ерген. Освен тях имало баня с газова печка. Полицаите прекарали в тези стаи близо два часа, а когато слезли, комисарят държал в ръка несесера на Лидия.

— Откъде имате това? — запитал той.

— Подарък от мъжа ми.

— Ами той откъде го е взел?

— Купил го от една жена, която имала нужда от пари.

Комисарят я изгледал изпитателно. Очите му се спрели върху часовника на китката на ръката й и посочил към него.

— И това ли е подарък от мъжа ви?

— Разбира се.

Комисарят не казал нищо. Оставил несесера върху масата и се присъединил към колегите си в общото помещение от трапезарията и дневната. След една-две минути Лидия чула, че се хлопнала външната врата, а когато надникнала през прозореца, видяла, че един от детективите излязъл на улицата, качил се на спряния там автомобил и заминал нанякъде. Лидия била обзета от внезапна тревога и се загледала в хубавия несесер. След известно време тя и мадам Берже били повикани да отидат в дневната, за да могат полицаите да претърсят кухнята. В дневната всичко било обърнато с главата надолу. Ясно било, че претърсването се извършвало най-основно. Завесите били свалени и захвърлени на пода. Мадам Берже се сепнала, като ги видяла, и отворила уста, сякаш искала да каже нещо, но се овладяла с голямо усилие и премълчала. Когато обаче след известно време мъжете излезли от кухнята и отишли в градината, а след това се запътили към пристройката, старата жена не могла повече да се сдържа, застанала на прозореца и започнала да ги следи с поглед. Лидия видяла, че мадам Берже треперела от страх и се изплашила, че може да я забележи непознатата жена, седнала заедно с тях в стаята. Но непознатата прелиствала нехайно някакво автомобилно списание. Лидия отишла до прозореца и уловила свекърва си за ръката. Тя не смеела да й прошепне, че няма никаква опасност. Когато мадам Берже видяла да свалят жълтите брокатови завеси, стиснала конвулсивно ръката на Лидия. Младата жена на свой ред й стиснала ръката и по този начин й дала да се разбере, че изобщо няма защо да се страхува, но само толкова могла да направи. Мъжете се забавили в пристройката почти толкова, колкото и на горния етаж.