Спомен за светлина

- Наистина ли смяташ, че някой може да е замесен тук?

- Защо не? - попита тя. - Ако ти се подготвяш за Последната битка и искаш да се погрижиш враговете ти да не могат да ти се противопоставят, би ли позволил куп преливащи да се обучават заедно, да се учат взаимно и да станат силни?

- Да - промълви той. - И след това бих ги откраднал.

Певара го изгледа. Това сигурно беше така. Говоренето за Отстъпниците притесняваше Андрол. Можеше да усети мислите му, по-ясно отпреди.

Тази връзка беше неестествена. Трябваше да се отърве от нея. След това нямаше да има нищо против да го държи обвързан, както му беше редът.

- _Няма_ да поема отговорността за това положение, Певара - каза Андрол и отново погледна навън. - Ти ме обвърза първа.

- След като предаде доверието, което ти оказах, като предложих кръг.

- Не те нараних. Какво _очакваше_ да се случи? Не е ли целта на един кръг да ни позволи да съчетаем силите си?

- Този спор е безсмислен.

- Казваш го само защото губиш. - Каза го спокойно и бе спокоен също така. Тя вече започваше да разбира, че Андрол трудно може да бъде ядосан.

- Казвам го, защото е истина. Не си ли съгласен?

Усети, че му стана забавно. Беше разбрал как е овладяла разговора. И… освен че му стана забавно, всъщност май беше впечатлен. Мислеше, че трябва да се научи да го прави като нея.

Вътрешната врата изскърца и Леиш надникна в стаята. Беше белокоса жена, закръглена и приятна, странна двойка с грубоватия Аша’ман Канлер, за когото беше омъжена. Кимна на Певара в знак, че половината час е изтекъл, и затвори вратата. За Канлер се говореше, че е обвързал жена си, което я правеше нещо като… какво? Женски Стражник?

Всичко беше наопаки с тези мъже. Певара като че ли можеше да разбере причината за обвързване на съпругата, макар и само всеки от двамата да има утехата да знае къде е другият, но й се струваше някак нередно да се използва обвързването по толкова банален начин. Това беше за Айез Седай и Стражници, не за съпруги и съпрузи.

Андрол я гледаше. Явно се опитваше да отгатне какво си мисли, макар че мислите й бяха достатъчно сложни и щяха да го затруднят. Странен човек беше този Андрол. Как успяваше всъщност да съчетае решителност и неувереност, като две нишки, сплетени една с друга? Правеше каквото трябва да се направи и през цялото време се притесняваше, че не би трябвало да е този, който го прави.

- Аз също не разбирам себе си - промълви той.

Също така я _вбесяваше_. Как беше станал толкова добър в разбирането какво си мисли тя? Все още трябваше да опипва, за да отгатне мислите му.

- Можеш ли да го помислиш това отново? - попита той. - Не го схванах.

- Идиот - измърмори Певара.

Андрол се усмихна и отново надникна над перваза.

- Още е рано - каза Певара.

- Сигурна ли си?

- Да. И ако продължаваш да надничаш така, може да го изплашиш, когато наистина дойде.