Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— А! Не думайте — каза този джентълмен накрая.
— Да, уверявам ви — отвърна доктор Сламър.
— В такъв случай ритнете му един веднага — избоботи важно-важно притежателят на походното столче.
— Я си стойте мирно, Пейн — намеси се лейтенантът. — Ще ми позволите ли да ви запитам, сър — обърна се той към порядъчно озадачения от тайнствения им неучтив разговор Пикуик, — ще ми позволите ли да ви запитам дали това лице принадлежи към вашия кръг?
— Не, сър — отвърна мистър Пикуик, — той е наш гост.
— Членува във вашия клуб, или може би греша? — следователски запита лейтенантът.
— Не, не членува — възрази мистър Пикуик.
— И никога не носи копчето на вашия клуб? — продължи лейтенантът.
— Не, никога! — отговори смаяният мистър Пикуик.
Лейтенант Таплтън се извърна към приятеля си доктор Сламър с едва забележимо свиване на раменете, сякаш да намекне, че се съмнява дали докторът не е объркал нещо възпоминанията си. Дребничкият доктор изглеждаше разгневен, но и посмутен; а мистър Пейн с нескривана ярост бе втренчил очи в усмихнатото лице на нищо неподозиращия Пикуик.
— Сър — обърна се докторът към мистър Тъпман с тон, който накара този джентълмен да трепне тъй силно, като че ли го бяха коварно уболи с карфица по прасеца на крака, — сър, вие не бяхте ли тук на бала снощи?
Мистър Тъпман изпъшка леко в потвърждение, вперил поглед в мистър Пикуик през цялото време.
— И това лице беше с вас, нали? — продължи докторът, като посочи към непознатия, останал все тъй невъзмутим.
Мистър Тъпман призна и това обстоятелство.
— Е, сър — каза докторът на непознатия, — питам ви още веднъж в присъствието на тези господа, дали предпочитате да ми дадете визитната си картичка, за да се подходи към вас като към джентълмен, или ще ме принудите по необходимост лично да ви набия още сега?
— Почакайте, сър — намеси се мистър Пикуик, — аз наистина не ще позволя тази история да продължи без известни обяснения. Тъпман, изложете случая.
Бидейки тъй тържествено призован, мистър Тъпман разказа произшествието с няколко думи. Спомена едва за взетия назаем фрак; обясни надълго, че всичко е станало „след вечерята“; завърши словото с намек за собственото си разкаяние; и остави непознатия да се оправя както може.
Последният бе сякаш готов да стори това, когато лейтенант Таплтън, който го бе наблюдавал известно време с голямо любопитство, запита с нескрито презрение:
— Не съм ли ви виждал на сцената, сър?
— Естествено — отвърна спокойно непознатият.
— Той е пътуващ артист — рече надменно лейтенантът, обръщайки се към доктор Сламър. — Играе в пиесата, която офицерите от 52-ия дават утре в Рочестърския театър. Ще трябва да сложите край на тази история, Сламър — недопустимо е!
— Напълно! — добави Пейн с достойнство.
— Съжалявам, загдето ви поставих в това неприятно положение — обърна се лейтенант Таплтън към мистър Пикуик. — Позволете ми един малък съвет: най-добрият начин да избягвате подобни произшествия в бъдеще е да подбирате по-щателно компанията си. Лека нощ, сър! — И лейтенантът наперено напусна столовата.
— А на мене позволете да кажа, сър — рече сприхавият доктор Пейн, — че ако бях Таплтън, или ако бях Сламър, щях да ви дръпна носа, сър, и носовете на всички от тази дружина. Бих го сторил, сър, на всички ви до един. Пейн е моето име, доктор Пейн от 43-ия. Лека нощ, сър!
След като завърши своята реч, произнасяйки гръмко трите последни думи, той закрачи гордо и величествено след своя приятел, последван веднага от доктор Сламър, който нищо не каза, а се задоволи да изгледа компанията с унищожителен поглед.
Мистър Пикуик бе настръхнал целият — кипящият гняв се бе тъй надигнал в благородните му гърди, докато се сипеха горните предизвикателства, та едва не спука жилетката му. Той остана на място като прикован, очите му блуждаеха. Дойде на себе си едва когато вратата се затвори. Хвърли се презглава напред с разярен вид и огън в очите. Ръката му бе върху дръжката на вратата, още миг и тя щеше да сграбчи за гърлото доктор Пейн от 43-ия, ако мистър Снодграс не бе уловил своя многоуважаван вожд за опашката на жакета и не бе го издърпал назад.
— Задръжте го! — кресна мистър Снодграс. — Уинкл! Тъпман! Той не бива да излага своя безценен живот по такъв един повод.
— Пуснете ме! — викаше мистър Пикуик.