Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Тихо — предупреди я той.
Запушиха устата й с парцала преди да успее да извика, след което сложиха чувал на главата й. Тогава се опита да изпищи, но беше твърде късно. Съпротивляваше се и докато връзваха китките и глезените й, но отново без полза.
Пак я преметнаха през нечие рамо и я понесоха като чувал, само че мъжът, който я носеше, вече тичаше през гората. Тогава Киска спря да се бори, но унизителното й положение бе като киселина, която я изгаряше отвътре.
Грешеше за едно нещо. Имаше и други хора, които бяха достатъчно глупави, за да бродят навън в нощ като тази. Освен това развитието на битката така я бе запленило, че тя бе свалила гарда си.
Отвратена от себе си, Киска реши, че бе заслужила това, което я чакаше.
След сравнително дълъг поход тя бе внесена в стая и стоварена върху стол, като при падането удари хълбока си. Хора, или по-скоро мъже, сновяха около нея и мърмореха. Ръце я опипаха и намериха ножовете й за хвърляне и камите й. Но претърсването бе претупано и мъжът пропусна един нож, който бе скрила в специално отделение в яката на пелерината си. Нетърпеливите ръце се мушнаха в ръкавите й, обърнаха ръцете й наляво, а после надясно, разтвориха жакета и ризата й и скъсаха връзките на ленената й долна риза. Ако устата й не беше запушена, Киска щеше да се изсмее, защото чудесно знаеше какво търсеха: татуировки, истински или фалшиви, на птичия крак или на нокътя.
След като не намериха такива, ръцете загърнаха дрехите й. Тя чу мъжки глас, съвсем наблизо:
— Проклети глупаци.
Свалиха чувала от главата й, после развързаха парцала. Киска примигна и тръсна глава, за да махне косата от очите си. Пред нея стоеше як, широкоплещест мъж, чието обветрено лице бе нашарено с плетеница от белези от изгаряне с луга или врящо олио.
Той отстъпи назад и погледна към близката маса, където с вдигнати на един стол крака седеше мъжът, който първи я беше награбил. Киска го позна по кожената ризница с железните ромбове и обикновения шлем от черно желязо. Тънкият му мустак висеше чак до брадичката, а носът му бе подут възел от белези. Мъжът сви рамене.
— Каза да хванем някого. Първо заловихме една от онези със сивите роби, но тя ни създаде твърде много проблеми. После попаднахме на тази. Гледаше битката.
Намираха се в странноприемница. Киска веднага я разпозна: казваше се „Южният Полумесец“. Наоколо стояха мъже, които или я гледаха безразлично, или оглеждаха улицата през прозорците и вратата. Преброи около четиридесет.
Мъжът с белезите се обърна към нея.
— Добре. Каква е твоята история? За кого работиш?
— За кого работя?
Мъжът я зашлеви. Чувството бе сякаш я бе ударил с парче желязо. Киска примигна. Очите й се наляха със сълзи. Тя разтърси глава, зашеметена повече от безразличната бруталност на действието, отколкото от болката.
Очите му останаха ледено безизразни — просто преценяваха доколко ефективна е била плесницата. След това нещо зад нея привлече вниманието му и той изсумтя и се извърна. В полезрението на Киска изникна жена, която я огледа внимателно. Беше ниска, смугла, с фина татуировка от линии и спирали, която започваше от косата и свършваше на върха на носа й. Жената повдигна брадичката на Киска с жест, който й напомни за Агайла. Тя беше виждала тази жена преди. Казваше се Карла… или може би Кейтин?
Жената я разгледа, след това стисна устни и кимна, сякаш я бе разпознала. Киска с ужас долови съжаление в очите й и в същия миг осъзна, че нямаше да преживее тази нощ; беше осъдена на смърт в мига, в който бяха свалили чувала от главата й.
Жената се извръщаше, но погледът й попадна на гърдите на Киска и тя спря. Протегна ръка и Киска усети как върховете на пръстите й напипват свитъка на Агайла. Киска се взря в очите й в беззвучна молитва. Жената срещна погледа й — в него имаше съчувствие, но и жал, сякаш Киска вече беше мъртва. Жената се приближи до белязания мъж на масата.
— Тя е местен талант — рече му тихо. — Независима. Докладва единствено на Пел.
Мъжът сви рамене, сякаш вече не го беше грижа. Той проследи с пръст нещо върху пергамента, разстлан на масата.
— Просто ще заобиколим тълпата.
— А ако отново се натъкнем на тях?
Мъжът я погледна с безизразните си очи.