Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Ученият отчаяно се опитваше да се държи разумно, но така и не успя да прикрие разочарованието си.
— Как е възможно да твърдиш, че тези писания са опасни. Те са оръдия на знанието.
— Обръщаш се към тях за отговори и избавление. — Джубаир направи още една крачка напред, а недоволният отстъпи. — Разчиташ на тях повече, отколкото на себе си. По този начин ставаш слаб и затъпяваш. Доверяваш се на думите. Доверяваш се на капките мастило. Ти замислил ли си се поне за момент кой ги е написал? Питал ли си се защо са написани? Не си. Просто си приел тези думи, без да задаваш въпроси. Ами ако тези думи са неверни, както често се случва? Това е опасно.
Ученият го гледаше объркано. Сякаш някой му казваше, че черното е бяло, а нощта ден.
— Грешиш — настоя той. — Тези текстове са дар от знания — продължаваше да настоява. — Имаме нужда от тях.
Джубаир помръкна.
— Обичаш безценните писания значи? Готов ли си да направиш всичко за тях?
— Да, готов съм, разбира се, че съм готов.
Джубаир се усмихна с жестока наслада.
— Тогава върви при тях.
Опря длани на гърдите на учения и го блъсна назад с всички сили. За секунда човекът успя да запази равновесие, очите му се разшириха от изненада, той размаха безпомощно ръце, сякаш се надяваше да полети над жадните пламъци. След това отстъпи назад и падна сред пламъците, сгърчи се от изпепеляващата жега. Изпищя, зарита. Робата му пламна. Отначало се опита да потуши пламъците. Накрая писъците му секнаха, заглушени от дима и Алтаир усети противната миризма на изгоряла човешка плът. Покри носа си. Учените в двора направиха същото.
Джубаир се обърна към тях:
— Всеки, който си позволи да говори като него, е заплаха. Някой друг ще се осмели ли да ме предизвика?
Отговор не последва, над ръцете, притиснали носовете, гледаха уплашени очи.
— Добре — рече Джубаир. — Заповедите ви са ясни. Вървете в града. Съберете останалите писания и ги натрупайте на купчини по улиците. След това пратете каруца да ги събере, за да бъдат унищожени.
Учените се подчиниха. Дворът остана празен — прекрасният мрамор беше съсипан от огъня. Джубаир обикаляше около пламъците и се взираше в тях. Понякога се оглеждаше нервно и се ослушваше внимателно. Дори да чу нещо, то беше пропукването на огъня и собственото му дишане. Поотпусна се малко и Алтаир се усмихна. Джубаир знаеше, че асасините идват за него. Тъй като се мислеше за по-умен от екзекуторите си, той беше изпратил примамки по улиците на града, придружени от вярната му охрана, за да бъде завършена измамата. Алтаир се придвижи безшумно по покрива и застана точно над кладата с книгите. Джубаир си въобразяваше, че тук е в безопасност, че нищо няма да му се случи, докато е заключен в медресето.
Съвсем не беше така. Освен това екзекутира последния си подчинен, изгори и последните си книги.
Щрак.
Той вдигна поглед и видя как асасинът се спуска към него с протегната напред кама. Твърде късно се опита да се отдръпне. Острието прониза врата му. Той се свлече с въздишка на мрамора.
Клепките му затрепкаха.
— Защо… защо го направи?
Алтаир погледна овъгления труп на учения. Плътта по черепа му беше изгоряла и той изглеждаше така, сякаш беше ухилен.
— Хората трябва да имат право да постъпват според волята си — обясни на Джубаир. Изтегли камата от врата му. По мрамора покапа кръв. — Нямаме право да наказваме някого, защото мисли по определен начин, независимо че не сме съгласни.
— Ами после? — изхърка умиращият.
— Тъкмо ти би трябвало да знаеш отговора. Образовай ги. Научи ги да разпознават редното от грешното. Знанието освобождава, не насилва.
Джубаир се изсмя:
— Те не учат. И ти си наивен, след като мислиш по друг начин. Това е болест, убиецо, за която лечението е само едно.
— Грешиш, затова те предавам на вечния покой.
— Нима не съм като безценните книги, които се опитваш да спасиш? Не към ли източник на знания, с които ти не си съгласен? А пък бързаш да ми отнемеш живота.
— Незначителна жертва, за да бъдат спасени други. Налага се.
— Та нали древните свитъци са вдъхновили кръстоносците? Нали те изпълват Салах Ал’дин и хората му с чувство на справедлив гняв? Техните писания носят опасности за други. Те сеят смърт след себе си. Моята жертва е съвсем малка. — Той се усмихна. — Сега вече няма значение. Ти извърши делото си. Аз също.