Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Само ако знаеше, мислеше си Алтаир. Скръбта на Абас щеше да го задуши, щеше да стане още по-силна, след това щеше да се превърне в тъпа болка, същата като онази, която беше изпитвал Алтаир. От смъртта на баща му продължаваше да го боли всеки ден, но поне знаеше истината. Имаше разлика между тъпата болка и чувството на безпомощност.
И така, една вечер, след като свещите бяха угасени, той призна истината на Абас. Навел глава, докато се опитваше да спре сълзите, той разказа на Абас как Ахмад беше дошъл в стаята му и как бе отнел собствения си живот, но Ал Муалим решил да скрие този факт от Братството, „за да защити теб. Само че Учителят не е видял мъката ти отблизо, както я видях аз. И аз изгубих баща си, така че знам какво изпитваш. Знам, че болката намалява с времето. Като ти казвам истината, се надявам да ти помогна, приятелю“.
Абас само беше примигнал, след това бе обърнал глава. Алтаир се питаше как е очаквал да реагира Абас. Да заплаче ли? Да избухне гневно може би? Да откаже да приеме чутото? Беше готов за всеки един от тези варианти. Беше готов дори да го затвори в стаята и да не му позволи да отиде при Учителя. Само че не бе очаквал нито за миг да се натъкне на тази… празнота. На мълчанието.
26
Алтаир стоеше на един покрив в Дамаск и оглеждаше следващата си мишена.
От мириса на изгоряло му прилоша. От гледката също. Горяха книги. Наблюдаваше как страниците се свиват, как почерняват и изтъняват, замисли се за баща си, който щеше да бъде отвратен; Ал Муалим също, когато му разкажеше. Да се горят книги беше обида за всеки асасин. Учението беше знание, а знанието носеше свобода и власт. Знаеше това много добре. Беше го забравил, но сега отново си го беше припомнил.
Дръпна се настрани от ръба на покрива с изглед към двора на медресето на Джубаир в Дамаск. Димът се вдигаше към мястото, на което той беше застанал, но вниманието на всички долу беше насочено към огъня, към купчините книги, документи и свитъци в средата, към огъня и Джубаир ал-Хаким, който издаваше нареждания. Алтаир забеляза, че всички изпълняваха заповедите му, освен един. Ученият стоеше настрани, вглеждаше се в огъня, изражението му беше отражение на мислите на асасина.
Джубаир беше в кожени ботуши, с черен тюрбан, намръщен страховито. Алтаир го наблюдаваше внимателно: беше научил много за него. Уж беше главният учен на Дамаск, защото бе крайно необичайно учен, който би трябвало да разпространява знания, да унищожава книги. Към него се бяха присъединили други учени от града, за чието присъствие настояваше Салах Ал’дин.
Защо унищожаваха тези документи? Сигурно беше в името на „новия свят“ и „новия ред“, за които Алтаир беше чул. Какво точно включваха бе все още загадка. Той обаче знаеше кой стои зад тази работа — тамплиерите, а мишената му беше един от тях.
— Всяка написана дума в този град трябва да бъде унищожена — зовеше фанатично Джубаир събралите се в двора. Учените му подтичваха наоколо, натоварени с писания, които пренасяха от скрито за Алтаир място. Хвърляха ги сред пламъците, които лумваха по-високо. С ъгълчето на окото си зърна как застаналият отстрани учен се вълнува все повече, докато най-неочаквано — очевидно не успя да се овладее — се втурна към Джубаир.
— Приятелю, не бива да го правиш — рече той. Привидно веселият му тон издаде зле прикритото безпокойство. — Много знания се пазят на тези свитъци, писани от прадедите ни.
Джубаир спря и го погледна с открито презрение.
— И защо? — изсъска той.
— Това са маяците, които ни водят напред, спасяват ни от тъмата на невежеството — убеждаваше го ученият. Зад гърба му се издигаха високи пламъци. Учените пренасяха нови книги, които хвърляха в огъня, а някои стрелкаха нервно с погледи Джубаир и недоволния си колега.
— Не. — Джубаир пристъпи крачка напред. — Тази хартия е изписана с лъжи, които тровят мозъците ви. Докато съществуват, не можете да се надявате да видите света такъв, какъвто е в действителност.