Опасна дарба или поредният Фауст

— Ще поемам, омбре. Дамата иска презареждане.

— Виждаш ли? Какво беше това?

— Кое? — попита Конър с най-невинно изражение.

— Не бях разбрал, че си се преместил в квартала или както му викат онези, дето говорят по този начин.

— Уестсайд… бро…

— Уестсайд? — Томас вдигна вежди. — Като Линкълн център уестсайд? Където е крилото на Нюйоркския балет?

— Уестчестър11, пич!

Томас само поклати глава, когато Конър скочи и се втурна към Бел, която седеше сама на една от кръглите маси до прозореца. Продължи да гледа, когато Конър седна до Бел, опита се да я прегърне и подуши врата й, сякаш бе направен от ментови бонбони. Каква ли му е играта? Томас видя как Конър сграбчи ръката на Бел и я покани на тяхната маса. Преглътна последната хапка от сандвича си. Все пак, тя е великолепна, призна наум. Когато Бел дойде с грациозна походка, Томас се зачуди защо преди бе тъй предубеден към миризмата. Може пък да е нещо чуждоземно или женска тайна. Конър ги запозна отново, но Томас не чуваше нищо. Нещо странно ставаше с него. Чувстваше се едновременно спокоен и тревожен. Усещаше нещо ново във въздуха, нещо неописуемо, но опияняващо, нещо, което го правеше неудобно щастлив. Стори му се, че чу Бел да казва: „Срещали сме се и преди“, затова кимна. Миризмата бе приятна. Но кой знае защо вътре в себе си се чувстваше по същия начин, както преди. Опиянен, упоен. Чу как Конър извика няколко пъти името му и едва тогава се отърси.

— Съжалявам, Бел. Мислех за нещо друго. Добре ли се устроихте?

Нормално беше Бел да си помисли, че това е най-тъпият възможен въпрос. Но по някаква причина, този път насили мозъка си да измисли перфектния отговор. С крайчеца на окото си забеляза Люси, която тъкмо бе излязла от опашката и гледаше втренчено към тях. За щастие един от учителите я дръпна настрани. За Бел Томас бе нещо повече от награда. Наистина го харесваше. Затова трябваше да остане достатъчно дълго… Започна да изброява нещата, които й допадат или я дразнят в Ню Йорк, да го сравнява с Рим и Париж. Томас и Конър слушаха, но странно — не пропускаха нито дума, а същевременно не разбраха нищо от историята.

— Е, май трябва да тръгвам — изтърси изведнъж, след половинчасово бъбрене за глупости. Сетне погледна Томас, за да чуе какво ще каже.

— Защо? — попитаха в един глас двете момчета. Бел се засмя.

— Можеш да останеш още малко — продължи Томас. — Имам предвид, че Конър може би има някакви планове, но аз трябва да вися тук.

— Нямам никакви планове — обади се Конър.

— Естествено, че имаш. Баща ти е в града.

— Ще го видя по-късно.

— О, Конър. Много ще е гадно да разочароваш баща си — намеси се Бел и го изгледа укорително. Ако зависеше от нея, сама би избутала Конър през вратата.