Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Пресегна се и я погали по бузата.
Тя го отблъсна.
Затова той отново върна времето.
Стисна я за задника.
Тя го фрасна в стомаха.
Той върна времето.
Прочете й стихотворение.
Тя изсумтя и го подмина.
Той върна времето за пореден път.
Накрая, след поне дузина опити, Валентин забеляза трите учебника по висша математика за напреднали в шкафчето й.
— Не си ли още в предпоследната година? — попита я, следейки с ъгълчето на окото, си помагалата, които се изучаваха в колежа.
— Е, и? — тросна се тя. Той кимна към учебниците.
— А, ясно. Понеже съм красива, значи трябва да съм тъпа, нали? И същинска кучка. Знаеш ли какво бих си пожелала? Поне веднъж някой да реши, че съм мила и добра.
— Окей — запъна се Валентин, защото тя всъщност крещеше колко е мила. След това срещна погледа й и отскубна топчица мъх от пуловера й. Сетне още едно.
Тя се усмихна:
— Благодаря.
Валентин дръпна Дъстин на другата страна.
— Получихме каквото ни трябваше, Дъсти бой. Всичко.
— За какво говориш? Та тя дори не ме забеляза. Мога ли да си вървя? Време е да влизам в час.
— Хей! Аз ще кажа кога е време да влезеш в час! — ядоса се Валентин и пъхна ръце в джобовете си. Този път се върна чак до момента, когато още седеше на пода пред шкафчето си, преди да е забелязал Дъстин.
Седеше и чакаше. Може би се беше върнал по-назад, отколкото бе необходимо. Над рамото му се появиха няколко пеперуди, закръжиха наоколо, също в очакване. Той ги пропъди, но секунда по-късно те се върнаха на същото място — точно над рамото му. Не след дълго видя, че по коридора приближава мадам Вилрой. Какво правеше пък тя тук? Твърде назад ли се бе върнал? Всъщност гувернантката имаше навика да се появява в сцените, които връщаше, дори да не е участвала в предишните варианти. Понякога просто изникваше в една или друга версия. Без предупреждение. Просто така.
Валентин се подпря на ръка и се изправи. Но когато погледна към коридора, тя бе изчезнала. Заедно с пеперудите над рамото му. Коридорът се изпълни с ученици, които се суетяха насам-натам, и колкото и да се взираше, той не видя повече гувернантката.
За учениците, мотаещи се из коридора, следващите няколко минути бяха като износено парче от тъканта на времето, понеже бяха обезобразени до неузнаваемост, надробени на ситни парченца като силно повредена и съвсем изтъняла от употреба филмова лента. Валентин трябва да я бе върнал поне стотина пъти, опитвайки се да нагласи нещата благоприятно за Дъстин, да го накара да направи нещо тъй важно и тъй неприсъщо на натурата му. Нещо, което човек като него би нарекъл драстично. Всеки път Валентин трябваше внимателно да обмисля думите си към Дъстин, Поведението и тона си, докато накрая клетото стеснително момче се задейства. Защото той познаваше психиката на Дъстин по-добре от родителите му, от психотерапевта му, по-добре от самия него дори.
Започна предпазливо:
— Хей, Дъстин — сега не го шляпна по рамото, понеже първия път това го бе стреснало. Не скръсти ръце зад гърба си, тъй като това бе предизвикало подозрението му. Не застана отпреде му, защото предишния път двамата едва не се сблъскаха. Вместо това го поздрави тихо, с любезен тон и зачака Дъстин да се обърне.
— Да.
— Сещаш ли се за онзи епизод на „Старгейт“, когато попаднаха в някаква паралелна вселена и понеже не можеха да си обяснят как действат нещата, трябваше да вярват какво им казват другите?
— Че това го има във всички епизоди — засмя се Дъстин. — Ти кой си?
— Аз съм Вал — усмихна се, но не много широко, за да не изглежда, че си прави тъпа шега. — И трябва да ми повярваш, когато ти кажа да направиш нещо.
— Да, бе — Дъстин понечи да си тръгне, но Валентин пъхна нещо в ръката му. — Какво е това?
— Портфейлът ми. С всичките ми документи, пари и карти.
— И защо ми го даваш?
— Ако се окаже, че това е номер, можеш да го задържиш, да го изгориш или да направиш каквото решиш. Но ако останеш доволен, по-късно ще ми го върнеш…
Дъстин изгледа Валентин със зяпнала уста.
— Добре, виждаш ли Миси? Ей там.
— Да.
— Искам да отидеш и да я заговориш.
— Хм… Така. Ще стане, само че след като вечерям с Томас Гудман-Браун и неговата бригада мацки.