Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Този момент заслужаваше да бъде увековечен в годишника на училището. Това беше и последният ден, в който някой го нарече по друг начин, освен Дъстин.
Като събра учебниците си и се сбогува с Миси, Дъстин се обърна да си върви и видя Валентин. И нямаше как да не привлече вниманието, когато дългият, непохватен великан размаха въодушевено калкулатора, а сетне подхвърли на Валентин портфейла му, но толкова несръчно, че всичките монети се пръснаха на пода.
Валентин се забавляваше неимоверно, докато наблюдаваше как Дъстин се отдалечава, зад гърба му половината мажоретки си шепнат, не вярвайки на очите си, а няколко момчета от отбора по плуване се пулят, абсолютно шашнати и смутени. Затова не забеляза, че пеперудите са се върнали и кръжат над рамото му. Той натисна няколко клавиша на телефона, за да увеличи снимката. Дъстин на колене пред полата на Миси.
— Идеално.
Прехвърли дузина други снимки от същата случка, когато Миси зашлеви Дъстин или пък когато му се подиграва, докато той избяга.
Скоро тези алтернативни версии на миналото щяха да изчезнат. Щяха да се изгубят или изображенията да се повредят. Всички, освен една, тази, на която Дъстин е коленичил пред Миси и оправя полата й. Единствената, която показва истината. Защото останалите версии не се бяха случили, а снимките не лъжат.
Тогава Валентин видя отново мадам Вилрой да се приближава. Пеперудите, невидими над неговото рамо преди минута, сега летяха свободно около гувернантката, сякаш наелектризирани от присъствието й.
— Забавляваш ли се? — попита тя.
— Както винаги — отвърна Валентин, още по-самонадеяно от друг път.
Тя се наведе над рамото му, тъкмо навреме, за да види как изчезва последната фалшива снимка.
— Е, скъпи, смяташ ли да унищожиш този малък… спектакъл?
— Да го унищожа ли? Че защо да го правя?
Валентин все още гледаше истинската снимка. Когато вдигна очи, видя как гувернантката повдигна перфектната дъга на лявата си вежда, сякаш да подчертае красивото, странно око. Издържа на погледа й едва секунда. Не можеше да скрие нищо от нея. Тя знаеше защо харесва това налудничаво шоу. Заради невъзможността да се случи. Заради удоволствието да сътвори нещо идиотско, гротескно и направо нелепо. Чудовище с две глави. Валентин обаче се надяваше тя да не е разбрала, че в същото време той е и поне малко щастлив заради Дъстин.
— Глупаво е… — Валентин тръсна глава и пъхна телефона в джоба си.
Обърна гръб на мадам Вилрой. Стори му се, че тя си тръгна. Миг по-късно го извади отново и намери снимката. Върху лицето му се разля усмивка. И тогава, преди да успее да прибере телефона, усети някакво движение, леден полъх, който накара светлите косъмчета на врата му да настръхнат. Всепоглъщащо присъствие, прокрадващо се зад него. Сетне шепот, който погали меко ушите му:
— Не се безпокой, скъпи. Можеш да запазиш малкия си трофей.
Глава 10
Влюбване
В полунощ — часът на вещиците — вятърът виеше от страх, капаците на прозорците тракаха истерично с панти, а селото спеше непробудно. Ято гарвани хвърляха сенки върху пълната луна, подобно на черни ангели. Кучета и мъже хъркаха върху възглавниците, дори пекарят се завъртя безгрижно в съня си, а гробарят кимна, изправи се и подпря брадичка на дръжката на лопатата. Майките бяха събрали децата около себе си, като неспокойни квачки. Смятаха да останат на пост, с венци от чесън и самакитка на вратовете, шепнейки древните защитни слова, които да ги предпазят от последиците от нощните събития, но бяха заспали. Отвън сега летяха черни ездачи. Прокъсаният плат плющеше върху голата им ревматична кожа, безчувствена към нощния хлад. Единствено малкото момче в къщата на върха на хълма бе будно, за да ги види как обикалят облаците пред прозореца му и викат гарваните с призрачните си гласове. Момчето знаеше, че не ще успее да събуди майка си или баща си, прислужницата или поне котката — всички спяха като заклани. То стискаше одеялото си и гледаше как една фигура летеше към него, описвайки все по-тесни и тесни кръгове. Накрая кацна върху един клон, а лъскавата й руса коса бе грижливо стегната в спретнато кокче. Тя изглеждаше точно така, както същия следобед, когато я изгориха на кладата, кокчето й бе непокътнато, а лицето — абсолютно спокойно. Той си мислеше, че тя си е отишла завинаги, че никога няма да може да му отговори. Но тя го бе чула. Знаеше за какво мечтае тъй отчаяно, за какво копнее сърцето му. Сега, когато бе дошла, той искаше да изтича и да дръпне пердетата. Гледаше как тя го наблюдава и си пожела майка му да е при него. Но тя спеше. Спеше и цялото село, когато малко след полунощ момчето от къщата на върха на хълма изчезна.