Освобождението на Атлантида

Вампирът супер модел - това прозвище му бе дала пресата. Първенецът във висшата мода. Не знаеха дали да му се възхищават, или да му се присмиват заради перфектния външен вид. Ако беше човек, щеше да бъде изритан от конгреса, защото е прекалено изискан. Не бе човек на народа.

Тази мисъл развеселяваше Вонос. Не бе човек на народа, въпреки че предпочиташе да се храни с тях.

Във всеки случай, очарованието и страхът, които предизвикваше у населението бяха подсилени от внимателно подбрания му стил. Беше водач на Праймуса: новата, попълнена изцяло от вампири, трета камара на Конгреса, а неговите членове никога не биха изпитвали уважение към него, ако не е толкова могъщ като тях.

Най-накрая благоволи да обърне внимание на хората, струпани около бюрото. Бяха зяпнали към него подобно на безмозъчни шарани. Един от тях обаче вероятно разполагащ с малко повече разум, се поклони.

- Лорд Приматор! На какво дължим честта на вашето посещение?

- Чест е много интересна дума, човеко. Мога ли да те наричам човеко? Или предпочиташ да ми кажеш името си, което незабавно ще забравя, както всичко, което ме дразни?

Вонос се усмихна достатъчно широко, за да покаже кучешките си зъби и остана впечатлен, когато един слаб мъж, с ужасна прическа, припадна на земята.

Но мъжът, който проговори първи и се явяваше като лидер, с повече мозък, отвърна:

- Можете да ме наричате както пожелаете, лорд Приматор, но името ми е Родригес.

- Разбира се, че е такова. Колко подходящо. Знаеше ли, че живеех в тези околности, когато бяха испанска територия. Мисля, че се наричаше Северна Луизиана. - Той се усмихна, но след това се намръщи, когато споменът за по-простите времена и изобилието от хора, с които да се храни, бе изместен от друг неприятен такъв.

Не за първи път атланите се изправяха на пътя му. Преди повече от двеста години, една групичка бе пристигнала в града и заедно с помощта на местните заселници и племето Илини, избиха почти цялото му кръвно потомство. Естествено, след като бе изправен пред смъртта на цялото си потомство, бе принуден да избяга.

Заради дискретността, доблестта и така нататък.

- Никога повече няма да бягам - зарече се той и заби нокти толкова силно в бюрото, че то се пропука.

Човекът трепна.

- Сър?

- Няма значение. Г-н Родригес, разбрах, че твоята група е много амбициозна, що се отнася до привличане на нови членове за отстъпници.

Видимо нервният човек се успокои съвсем малко и се наведе към него.

- Да, считам го за своя привилегия. Надявам се да съм в челните редици, когато пристигне новата вълна от попълнения. Можем да видим бъдещето, а то включва сътрудничество между видовете.

Вонос винаги се бе впечатлявал от способността на човеците да отричат почти всичко. И по някакъв начин в овчите им мозъци подчинението се бе превърнало в сътрудничество. И както те казват, щом ти помага да преживееш деня, значи става.

- Открихме, че сме недоволни от действията на местния вампир и неговото кръвно потомство - каза Вонос. - От днес нататък всяко действие, свързано с привличането на нови членове, ще минава през моя офис и местния ми представител, който ще ви представя след няколко дни.

Страхливецът, който се криеше зад лидера им каза нещо, което бе прекалено неразбираемо за него.

- Би ли желал да повториш? - попита Вонос. - Моля те, сподели с групата.

Много се радваше на чудатия изказ на хората.

- Аз не... аз не... - мъжът заекваше прекалено силно и думите му останаха неразбираеми. Страхът, изглежда, разрушаваше речевите способности на овцете.

- Кажи ми, моля те - настоя Вонос спокойно и възпитано, като подчерта думата „моля”. След което отправи към мъжа мила и окуражаваща усмивка. - Или ще изтръгна езика ти заедно с основата и след това повече няма да се притесняваш дали имаш да казваш на някой нещо или не.