Кралица на кошмара

Джестин оглежда кървавата експозиция и свива рамене.

– Не знам. Съвсем възможно е. Но може и да не е. Може да е просто шоу, безсилният гняв на десетки мъртъвци бушува в това място като неспирен поток. Толкова са много, че нямат отделни гласове. Вече нямат представа кои са. Това е единственото им проявление.

– Кас, ти помниш ли такова нещо, като си бил тук преди? – пита Томас.

Клатя глава.

– Аз мислех, че веднага тук си дошъл – казва Джестин. – Но може тогава да не са се показали. Повечето хора не ги виждат, разбира се, но последния път, като бях тук, едно малко момиченце влезе и веднага се разплака. Никой не можеше да я утеши. Тя не каза защо плаче, но аз знаех. В крайна сметка мина през цялата стая със семейството си, плачейки, докато те се опитваха да я развеселят, като я караха да погледне изкормения рицар.

Томас преглъща.

– Това е гадно.

– Ти кога ги видя за пръв път? – питам.

– Родителите ми ме доведоха тук, като бях на осем.

– Плака ли?

– Никога – казва тя и повдига брадичка. – Но аз разбирах.

Тя накланя глава към вратата.

– Е, искате ли да се запознаете с кралицата?

Кралицата е в параклиса. Седи най-вляво на първия ред, безмълвна. Тъмна кафява коса се спуска по гърба ѝ, стойката ѝ е изправена, пристегната от корсаж. Дори оттук, от петнадесет метра разстояние, се вижда ясно, че е мъртва.

Параклисът е празен, има дупка между туристическите обиколки, а една млада двойка току-що приключи снимането на витражите, преди да влезем. Сега сме сами.

– Не знам коя кралица е – казва Джестин. – Повечето казват, че е призракът на Ан Болейн, втората жена на Хенри VIII. Но може и да е лейди Джейн Грей. Не говори. И не прилича на нито един от портретите.

Странно е. Пред мен седи мъртва жена като десетки други мъртви жени, които съм виждал. Но тази е кралица, и то някоя известна. Ако е възможно да те обземе моментна звездомания по мъртвите, предполагам, че това е, което ми се случва.

Джестин отива в дъното на параклиса, при вратата.

– Тя отговаря ли? – питам аз.

Малко вероятно. Не е телесна; ако беше, щеше да е видима за всички, а двойката, която правеше снимки, нямаше никаква представа, че е в компанията на знаменитост. Чудя се обаче дали няма да се появи на няколко от проявените им снимки и да им предостави интересна история, която да разказват на приятелите и съседите си.

– На мен не ми е отговаряла – казва шепнешком Джестин, а кралицата се обръща бавно към мен.

Движението ѝ е царствено или пък просто внимателно. А може би и двете. Балансира отрязаната глава на врата си. По раната има само кръв, но има и още нещо. Чувам шумоленето на роклята ѝ по пейката. Вече не е само пара. Никога не съм виждал портретите, за които говори Джестин, така че не мога да кажа нищо за прилика. Но жената пред мен е почти момиче. Тя е миниатюрна, с тънки устни и бледа. Но очите ѝ са красиви, тъмни и ясни. В нея има деликатно достолепие и се чете лека изненада. Така би реагирала всяка кралица, ако изведнъж ѝ представят момче с измачкани дрехи, чиято коса пада в очите.