Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Трябва ли да се поклоня или нещо такова? – питам с ъгълчето на устата си.
– Според мен трябва да побързаш – казва Джестин, поглеждайки през вратата. – Следващата група ще се намъкне тук след две минути.
С Томас си разменяме погледи.
– Да побързам с какво? – питам.
– Да я пратиш по пътя – прошепва Джестин и извива вежди. – С камата.
– Тя убила ли е някого? – пита Томас. – Наранила ли е някого?
Съмнявам се. Съмнявам се дори да е изплашила някого. Не мога да си представя как това момиче, някогашна кралица, дори е намекнала за заплаха към някого. Тя излъчва мрачна тържественост и по странен начин изглежда в покой. Трудно ми е да го обясня, но мисля, че цялата концепция би ѝ се сторила груба и не на място. Мисълта да я промуша или да я „пратя по пътя“, както явно го нарича Джестин, ме кара да се изчервя.
– Да се махаме – промърморвам и тръгвам към вратата.
С периферното си зрение виждам как Томас прави скован реверанс и тръгва след мен. Обръщам се назад още веднъж. Кралицата вече не ни гледа. Тази църква е нейният дом и тя няма интерес към живите, само крепи глава на нащърбения си врат.
– Пропускам ли нещо? – пита Джестин, като излизаме на въздух.
Водя ги бързо към изхода. Гидиън сигурно вече е станал, а и не издържам повече на това място.
– Хей – казва тя и хваща ръката ми. – Обидих ли те? Нещо нередно ли направих?
– Не – казвам.
Вдишвам и издишвам дълбоко. Тя е нетактична и доста своенравна. Но се опитвам да си спомня, че вече се извини веднъж: за навика си да поздравява първо с юмруци, без да мисли предварително.
– Просто… аз не „пращам призраците по пътя им“, освен ако не са заплаха за живите.
Изражението на лицето ѝ е на искрена изненада.
– Но това не е твоята задача.
– Какво?
– Ти си инструментът. Камата е в ръцете ти. Но нейната воля е важна. Не твоята. А камата не прави разграничения.
Спрели сме пред стълбите до изхода, лице в лице. Тя каза тези думи убедително. Вярва в тях. Вероятно в главата ѝ е втълпявана тази доктрина, откакто се помни. Начинът, по който ме гледа, право в очите, ме предизвиква да ѝ кажа другата версия. Въпреки че едва ли ще промени мнението ѝ.
– Ами, тя е в моите ръце, както казваш. И моята кръв е в острието. Значи, щом ми принадлежи, сега камата прави разграничения.
– Чакайте малко – казва Томас. – Тя да не е членка на…
– Членка на Ордена на Еди к’во си. Да, мисля, че е.
Джестин повдига брадичка. Дори не се е опитала да покрие с нещо синината на бузата си. Няма грим, няма нищо. Но не я носи и като значка за храброст.
– Ами, разбира се, че съм – казва тя с усмивка. – Кой мислиш ти изпрати снимката?
На Томас леко му пада ченето.
– Не те ли беше страх, че чичо ти ще побеснее? – питам аз.
Джестин свива рамене. Мисля, че го прави по-често и от мен.
– Орденът реши, че ти е време да разбереш – казва тя. – Но не се ядосвай на Гидиън. Той не е истински член от десетилетия.
Сигурно се е отлъчил заедно с баща ми.
– Щом той вече не е член, тогава какво ще правим? – пита Томас.
– О, не бих се тревожила за това – отговаря Джестин. – Ние ви чакахме.
Изправен в кабинета си, Гидиън се взира в трима ни дълго време. Най-накрая погледът му се спира върху Джестин.
– Какво си им казала? – пита той.
– Нищо, което вече не знаеха – отговаря тя.
Усещам как Томас ми хвърля поглед, но не се обръщам към него. Това само би добавило към зашеметяването, като по Хичкок, което бавно лази по гърлото ми, откакто излязохме от Тауър. Става дума за усещането, че не ние командваме парада. Явно всеки знае повече от мен и започва да ми писва да съм в плиткия край на информационния басейн.
Гидиън поема дълбоко дъх.
– Това е последният шанс за път назад, Тезеус – казва той, свел поглед към бюрото.
И е прав, както обикновено. И аз го усещам. Усещам го, откакто реших да дойда тук. Но ето ни. Това е последният момент, последната секунда, в която мога да се обърна и с Томас да се приберем в Тъндър Бей, без нищо да се промени. Ние ще си продължим, каквито сме, а Анна ще остане, където е.
Поглеждам Джестин. Свела е поглед, но по лицето ѝ е изписано едно странно изражение, сякаш е наясно с всичко. Сякаш знае, че вече сме подминали последния завой няколко държави по-рано.