Кралица на кошмара

С гърба си скрива какво прави, но все пак виждам как проблясва стомана. Когато се обръща към нас, държи поставка, а на нея има четири ножа, всичките еднакви. Точни копия на моята кама.

– Това са традиционните ками на ордена – казва Гидиън. – Малко по-ценни са от пет в пакет за долар, както бихте казали вие, но… не. Не са като твоята. Няма други като твоята.

Той прави знак на Джестин и я приканва с пръст. Когато тя се приближава, на лицето ѝ е изписано такова благоговение, че почти се изсмивам. Но същевременно се чувствам и леко засрамен. Тя гледа с такова… уважение. Не знам дали някога съм гледал камата по този начин.

Гидиън слага поставката на ръба на бюрото си и пренарежда камите, разбърква ги като в игра на „тука има – тука няма“. Когато Джестин застава пред поставката, той изправя гръб и ѝ казва да избере истинската.

Въпреки че камата ми няма забележки по външния си вид, няма счупено или одрано по нея, което да я отделя от другите, аз веднага знам коя е. Третата от ляво на дясно. Усещам го толкова силно, все едно ми маха. Джестин няма представа, но зелените ѝ очи проблясват пред изпитанието. След като няколко пъти поема дълбоко дъх, протяга ръка и започва да я движи наляво-надясно над поставката. Пулсът ми се учестява, когато се поколебава над грешната. Не искам да избере правилната. Знам, че е дребнаво, но не искам.

Тя затваря очи. Гидиън е затаил дъх. След тридесет напрегнати секунди очите ѝ рязко се отварят и тя се усмихва, преди да се пресегне и да вземе моя нож от поставката.

– Браво – казва Гидиън, но не звучи доволен.

Джестин кима и ми връща ножа. Вкарвам го в ножницата и се опитвам да не изглеждам като дете, на което са счупили играчката, докато го правя.

– Това беше забавно – казвам, – но какво общо има с всичко останало? Виж, знае ли орденът как може да се мине от другата страна, или не?

– Разбира се, че знаят – отговаря Джестин. Лицето ѝ е пламнало след парти трика, който използва, за да разпознае камата ми. – Правили са го и преди. Ще го направят пак за теб, ако си готов да платиш цената.

– Каква цена? – питаме в един глас с Томас.

Но те двамата си държат езика зад зъбите, не обръщат внимание на въпроса, все едно не е бил зададен.

– Ще се свържа с тях – казва Гидиън и когато Джестин го поглежда, той го повтаря отново, по-твърдо.

Не гледа към мен и за момент вместо това насочва вниманието си към фалшивите ками, бърше ги с мек парцал, сякаш са много важни, преди да ги върне по чекмеджетата.

– Върви да си починеш, Тезеус – казва той, натъртвайки, че явно ще имам нужда.

Горе в стаята за гости с Томас седим мълчаливо на леглата си. На него не му харесва всичко това. И не го виня. Но не съм дошъл чак дотук, за да си тръгна с празни ръце. Тя все още ме чака. Все още чувам гласа ѝ и писъците ѝ.

– Какво мислиш, че ще направи орденът? – пита той.

– Ако имаме късмет, ще ни помогне да отворим врата към ада – отговарям.