Кралица на кошмара

Първоначално мисля, че го казва в моя защита, но не. Той наистина изглежда мрачен и кисел; все още мократа му от душа коса му придава вид на полуудавена котка.

– Хей – обаждам се аз. – Недей да отхапваш главата на Джестин. Не е виновна тя.

Томас извива устна, а Джестин се усмихва.

– Това, което ви трябва на вас двамата, е малко да се разсеете – казва тя и става от масата. – Хайде. Докато се върнем, Гидиън ще е станал.

Някой трябва да обясни на Джестин, че разсейването работи само ако не знаеш, че се опитват да те разсеят. Трябва да се обясни и на Томас, защото той сякаш не обръща внимание на нищо друго освен на нея; говорят оживено за астрални проекции или нещо такова. Не съм съвсем сигурен. Разговорът смени посоката си поне шест пъти, откакто излязохме от метростанцията на Лондон Бридж, а аз не си направих труда да следя темите. Джестин го спечели с приказки за вещерство. Фактът, че тя е привлекателно момиче, също не пречи. Кой знае, може пък да му помогне да преживее Кармел.

– Кас, хайде по-бързо – тя се пресяга и ме дърпа за ризата, за да вляза в крачка с тях. – Почти стигнахме.

Там, където почти сме стигнали, е Тауър ъф Лондон, замъкоподобна крепост, кацнала на северния бряг на Темза. Туристическо и историческо място, арена на множество мъчения и екзекуции, от лейди Джейн Грей до Гай Фокс. Като я гледам, докато минаваме по Тауър Бридж, се чудя колко ли писъци са чули тези каменни стени. Чудя се колко ли кръв е попила в земята. Имали навика да слагат отрязани глави на пики по моста и да ги държат там за показ, докато сами не паднат в реката. Поглеждам кафеникавата вода долу. Някъде под повърхността старите кости още се опитват да се измъкнат от тинята.

Джестин ни купува билети и влизаме. Тя казва, че няма нужда да чакаме гид; била е достатъчно пъти тук, за да си спомня интересните неща. Следваме я, докато ни развежда и ни разказва истории за дебелите, черни гарвани, които подскачали по моравата.

Томас слуша, усмихва се и задава любезни въпроси, но историята не го вълнува чак толкова. Десет минути след като влизаме, го забелязвам да се взира с копнеж в русата коса на Джестин с гузен израз на лицето. Напомня му за Кармел, а нямат общо; косата на Джестин е пронизана от кичури огненочервено. Изобщо не прилича на Кармел наистина. Очите на Кармел са топли и кафяви. Тези на Джестин са като зелени топчета. Красотата на Кармел е класическа, а тази на Джестин е най-вече, просто зашеметяваща.

– Кас, ти слушаш ли изобщо? – тя се усмихва, а аз прочиствам гърло.

Зяпах я.

– Не съвсем.

– Бил си тук преди?

– Веднъж. Онова лято, като му бяхме на гости, Гидиън ни доведе с майка ми. Не се обиждай. И тогава ми беше доста скучно.

Като си губя времето така и съзнанието ми се обръща към Анна. Във въображението ми тя страда и аз страдам с нея. Представям си най-лошото, всяка възможна болка, за да измъчвам себе си. Това е единственото наказание, с което мога да бъда съпричастен, докато не я извадя оттам.

Зад нас един от гидовете, облечен в традиционни червени одежди със златни пайети, води група посетители и се напъва с остроумни шеги, които предизвикват добродушен смях в гърлата им, същите шеги, които казва по десет пъти на ден. Джестин ме гледа безмълвно. След няколко секунди пак ни повежда нагоре в Бялата кула.