Кралица на кошмара

Но не топли. Не усещам тялото си, не усещам стола или пейката, на която трябва да седим, а ако обърна глава да погледна по-далеч от лицето ѝ, там няма да има нищо. Зад нас няма къща. Само идеята за къща в съзнанието ми. Всичко това е в съзнанието ми.

– Не се случва често – казва тя и най-после я виждам.

Гледната ми точка се сменя и ето я там, лицето ѝ е в сянка. Тъмна коса се спуска неподвижно по раменете ѝ освен няколко тънки кичура около шията ѝ, които се извиват от полъха на вятъра. Протягам ръка през масата, сигурен, че няма да я стигна или че скапаната маса ще се разтегли, но дланта ми погалва рамото ѝ и усещам черната ѝ, студена коса между пръстите си. Облекчението, което чувствам, когато я докосвам, е толкова силно. Тя е в безопасност. Цяла. Слънцето милва бузите ѝ.

– Анна.

– Виж – казва тя и се усмихва.

Сега има дървета, ограждащи поляната. Между стволовете се вижда фигурата на елен. Ту се появява, ту изчезва между дърветата, тъмна фигура, като от рисунка с въглен. После изчезва, а Анна е до мен. Твърде близо, за да е от другата страна на масата. Цялата дължина на тялото ѝ е притисната в моето.

– Това ли можехме да имаме? – питам аз.

– Това е, което имаме – отговаря тя.

Поглеждам ръката ѝ и избутвам едно бръмбарче, което пълзи по нея. То пада по гръб и мяха с крачка. Обгръщам я с ръце. Целувам рамото ѝ, извивката на врата ѝ. Върху дъските на пода бръмбарчето се е превърнало в люспа, в празна обвивка. Шест свити крака лежат откъснати до него. Кожата ѝ, докосваща бузата ми, е хладно успокоение. Искам да остана тук завинаги.

– Завинаги – прошепва Анна. – Но каква ли ще е цената?

– Какво?

– Какво ще поискат те? – повтаря тя.

– Те? – питам и я обръщам към мен в прегръдката си.

Плътта ѝ е твърда, а ставите са хлабави и крайниците висят. Тя се срива на пода и аз виждам, че е дървена марионетка, в рокля от сива хартия. Лицето не е нарисувано и е празен овал, на него има само една дума, черна, прогорена дълбоко в дървото.

ОРДЕН.

Събуждам се наполовина изпаднал от леглото, ръката на Томас е на рамото ми.

– Добре ли си, пич?

– Кошмар – промълвявам. – Леко стряскащ.

– Леко стряскащ? – Томас стиска ръба на одеялото ми. – Не знаех, че е възможно един човек да произведе такова количество пот. Ще ти донеса чаша вода.

Сядам в леглото и светвам нощната лампа.

– Няма нужда, добре съм.

Но не съм, а според изражението на лицето му на него поне това му е ясно. Имам чувството, че може да повърна или да се разкрещя, или и двете едновременно.

– Анна ли беше?

– В последно време винаги е Анна.

Томас не казва нищо и аз свеждам поглед към пода. Това беше само съм. Просто кошмар, каквито съм имал цял живот. Не значи нищо. Не може да значи. Анна не знае нищо за ордена; тя не знае нищо за нищо. Всичко, което тя вижда и чувства, е болка. Когато си мисля за нея, затворена там с останките от обиамана, ми се иска да удрям нещо, докато не остане здрава кост в ръцете ми. Тя изстрада десетилетия в плен на проклятие и все пак някак си успя да се съхрани, но това ще я пречупи. Ами ако не ме познае, ако забрави коя е тя самата, докато стигна до нея? Ами ако вече не е човек?