Кралица на кошмара

Свива рамене.

– Гидиън е прав. Поздравявам с юмруци.

Аз кимам, но за Томас това няма да е достатъчно оправдание.

– Кой те научи на магия? – питам. – Орденът ли?

– Да. И родителите ми.

– Кой те научи да се биеш?

Тя повдига брадичка.

– Не ми е трябвало някой да ме учи. Някои хора просто имат дарба за това, не е ли така?

Това момиче кара стомахът ми да се свива на топка, която подскача в различни посоки. От една страна, ми казва, че това е племенницата на Гидиън и че дори само това е достатъчно, за да ѝ имам доверие. От друга страна, един поглед ми е достатъчен да разбера, че негова племенница или не, Гидиън не може да я контролира. Никой не може. Тя си има собствен дневен ред, лъха от цялото ѝ тяло.

На горния етаж Томас се размърдва. Стъпките му скърцат по пода и чуваме водната струя на душа. Странно ми е да съм тук. Почти като да съм извън тялото си или като да се сепвам от събуждащ сън. Повечето неща са точно както ги помня, всяка мебел е точно на мястото си. Но има други ярки разлики. Присъствието на Джестин например. Тя ходи из кухнята, почиства, бърше повърхностите с влажен парцал. Държи се като у дома си; изглежда като с Гидиън да са семейство. Не знам защо, но от тази есенция на принадлежност започва да ми липсва баща ми така, както не ми е липсвал от години.

Вратата се отваря и след няколко секунди Гидиън влита с големи крачки в кухнята. Джестин взима пазарската торба от него и започва да я разтоварва.

– Тезеус – казва Гидиън, обръщайки се към мен. – Как спа?

– Перфектно – отговарям, което е любезна лъжа.

Въпреки умората от полета и цялостното ми изтощение напрежението беше твърде голямо, за да заспя. Лежах буден, докато времето изгуби значение, слушайки тихото хъркане на Томас. Когато идваше сънят, той беше плитък и носеше заплаха със себе си.

Гидиън изучава лицето ми. Все още изглежда толкова млад. Тоест той си е стар, но не изглежда много по-стар, отколкото преди десет години, и това по моите стандарти значи млад. Навил е ръкавите на сивата си риза над лактите, а отдолу е с панталони цвят каки. Видът му е леко разпуснат, екстравагантен, като пенсиониран Индиана Джоунс. Като го гледам, ми се иска да не се налагаше да го обвинявам, че е лъжец и член на тайно общество, който ми е забил нож в гърба.

– Предполагам, че трябва да поговорим – казва той и ми прави знак да излезем от кухнята.

Когато влизаме в кабинета му, той затваря вратите след нас, а аз поемам дълбоко въздух. Казват, че миризмите оставят най-траен спомен. Вярвам го. Мозъкът ти никога не забравя характерен мирис, а дъхът на древните страници в кожени подвързии, които изпълват тази стая, определено е характерен. Погледът ми минава по рафтовете, вградени в стената и натъпкани не само с окултни книги, но и с класики като „Алиса в Страната на чудесата“, „Повест за два града“ и „Анна Каренина“, които изпъкват сред останалите. Старата стълбичка на колелца също си е тук, почива отместена в ъгъла и само чака някой да се качи на нея, за да се повози. Или за да я използва по предназначение, разбира се.