Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Обръщам се с огромна усмивка на лицето си, чувствам се пак на четири, но това чувство бързо се стопява, когато виждам колко надолу по носа са се спуснали очилата на Гидиън. Това ще бъде един от тези разговори, в които се казват неща, които никога не се забравят, и аз с изненада установявам, че още не съм готов за него. Би било толкова хубаво да изживея пак детските си спомени, да слушам как Гидиън разказва истории за баща ми и да ме развежда наоколо. Би било хубаво.
– Знаел си, че идвам – казвам. – А знаеш ли защо съм тук?
– Представям си, че по-голямата част от паранормалния свят знае защо си тук. Твоите търсения са толкова незабележими като препускащо стадо паникьосани слонове – той спира и намества очилата си. – Но това не отговаря съвсем на въпроса ти. Предполагам може да се каже, че знам какво преследваш. Но не точно защо си тук.
– Тук съм, за да ми помогнеш.
Той ме дарява с усмивка.
– И каква точно помощ смяташ, че мога да ти окажа.
– От този тип, че да можем с Томас да отворим врата към оня свят.
Очите на Гидиън се стрелват назад към коридора.
– Казах ти вече, Тезеус – казва внимателно той. – Че не е възможно. Че трябва да забравиш за това момиче.
– Не мога да забравя за нея. Нали Анна беше порязана при първия ритуал в къщата ѝ. Това някак си я е свързало с камата. Тя ми предава сигнали оттатък. Просто ми кажи как да я извадя оттам и всичко пак ще бъде нормално.
Или поне толкова нормално, колкото някога е било.
– Ти слушаш ли изобщо какво ти говоря? – той губи търпение. – Какво те кара да мислиш, че дори знам как се прави такова нещо?
– Не мисля, че ти знаеш – казвам.
Бъркам в задния си джоб и вадя снимката, на която са той и останалите от ордена. Дори като я гледам в ръката си, пак не ми изглежда реална. Не ми изглежда реално той да се е занимавал с нещо такова през цялото време и да не е казал нито дума по въпроса.
– Но те със сигурност.
Гидиън поглежда снимката. Не се опитва да я вземе. Не се опитва да направи нищо. Очаквах нещо различно. Да побеснее или да се опита да отрича. Вместо това той поема дълбоко дъх, сваля очилата си и потрива извивката на носа си с палец и показалец.
– Кои са те? – питам, когато ми писва да мълчим.
– Те – казва печално той – са членове на Ордена на Биодаг Ду.
– Създателите на камата – казвам.
Гидиън пак си слага очилата и уморено отива да седне зад бюрото си.
– Да – казва той. – Създателите на камата.
Така си и мислех. Но все още не мога да повярвам.
– Защо не ми каза? – питам. – През всичките тези години?
– Баща ти беше забранил. Той напусна ордена, преди да се родиш. Когато съвестта му надделя. Когато започна да решава кои призраци да убие и кои да пощади.
За момент в гласа на Гидиън избухва пламък. После изчезва и той просто изглежда съкрушен.
– Орденът на Биодаг Ду вярва, че камата е безпристрастен инструмент. И че не трябва да следва волята на някой друг. В техните очи ти и баща ти сте покварили този инструмент.
Баща ми да е покварил камата? Това са шибани глупости. Камата и нейното предназначение ме водят през целия ми живот. На баща ми му струваше неговият. Не може ли поне веднъж скапаното нещо да работи за моите цели. Имам право на това. Ние имаме право на това.
– Мога да видя какво се върти в главата ти, Тезеус. Вероятно не толкова добре, колкото твоя приятел с телепатичните способности на горния етаж, но мога да видя. Думите ми не променят решението ти. Изобщо не стигам до теб. Орденът създаде камата, за да отпраща мъртвите. Сега ти искаш да я използваш, за да върнеш тук едно мъртво момиче. Дори да е възможно, те по-скоро биха унищожили ножа, отколкото да допуснат това да се случи.
– Трябва да го направя. Не мога да я оставя да страда там, без да съм опитал – преглъщам с мъка и стискам зъби. – Обичам я.
– Тя е мъртва.
– За мен това не значи същото като за другите хора.
Лицето му постепенно става безизразно, което ме притеснява. Изглежда като човек на разстрел.
– Беше толкова малък, когато последно идва тук – казва той. – Единственото нещо, което занимаваше редовно главицата ти, беше дали майка ти ще ти даде втора порция ябълков сладкиш.
Очите му се спират на стълбичката на колелца. Представя си ме на нея, как се смея, докато той ме тика покрай рафтовете.
– Гидиън. Вече не съм дете. Дръж се с мен, както би се държал с баща ми.
Но това е грешна реплика и той присвива очи все едно съм го ударил през лицето.
– Не мога да се занимавам с това сега – казва той колкото на мен, толкова и на себе си.