Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Когато той протяга ръка, тя се настанява леко в прегръдката му.
– Тъй като предполагам, че е била твърде груба, за да го направи, ще я представя. Тезеус, това е Джестин Риърдън. Племенницата ми.
Единственото нещо, което ми идва да кажа, е:
– Аз дори не знаех, че имаш племенница.
– Не бяхме близки – свива рамене Джестин. – Доскоро.
Гидиън ѝ се усмихва, но усмивката му е като ледена висулка. Истинска е, но и не е и ми минава през ума, че тази Джестин изобщо не е племенница на Гидиън, а му е гадже или нещо такова. Но това не е редно. От това даже леко ми се повръща.
– Ще ни оставиш ли за минутка, моля те, миличка? Сигурен съм, че Томас и Тезеус имат нужда от малко почивка.
Джестин кима и се усмихва с прибрани устни. Погледът ѝ се задържа върху мен, развеселен и преценяващ. Какво ме гледа? Всеки изглежда супер зле след презокеански полет. Когато тя си тръгва, без да каже довиждане, Томас извиква „Лека нощ“ нарочно силно след нея и извърта очи. Която и да е тя, успешно влезе в черния му списък.
След като с Томас отделяме няколко минути да се обадим на Морфран и на майка ми, да ги уверим, че сме пристигнали цели, Гидиън ни води към спалнята за гости на горния етаж, където бяхме отседнали с майка ми и баща ми, когато бях дете и прекарахме лятото с него.
– Само това ли? – казвам. – Няма ли да ме питаш защо съм тук?
– Знам защо си тук – казва мрачно Гидиън. – Можеш да се наспиш в стаята за гости. А утре сутринта се връщаш у дома.
– Страхотно посрещане ни устроиха, няма що – мърмори Томас, след като качваме багажите си до спалнята за гости на втория етаж, а аз потискам усмивката си. Когато е разстроен, звучи точно като Морфран. – Дори не знаех, че има племенница.
– И аз не знаех – отговарям.
– Направо е малко ангелче.
Той е сложил куфара си до по-хубавото легло. Спалнята за гости, колкото и да е странно, изглежда пригодена специално за нас, с две отделни легла, а не едно двойно, както може да се очаква. Но нали Гидиън е знаел, че идваме.
Томас отмята завивката и сяда на леглото, изритвайки обувките си с противоположния крак.
– А какво беше това въобще? Това, което тя се опита да ми направи – питам аз.
– Някакво проклятие. Не знам. Не се среща често.
– Щеше ли да ме убие?
Ще му се да каже „да“, но е честен, дори когато не му изнася.
– Не и ако беше спряла, след като припаднеш – казва най-после той. – Но кой знае дали щеше да спре.
Тя щеше да спре. Нещо в начина, по който ни се нахвърли, в начина, по който удряше, ме кара да си мисля, че това беше само игра, проба. Усещаше се в тона на гласа ѝ и в начина, по който се предаде. Беше ѝ забавно да изгуби.
– Утре сутрин ще получим отговорите си – казвам и отмятам завивката на моето легло.
– Просто не ми харесва всичко това. И не ми е спокойно в тази къща. Няма да мога да заспя въобще. Дали да не спим на смени?
– Томас, тук никой няма да ни направи нищо лошо – казвам аз, свалям обувките си и лягам в леглото. – А и съм сигурен, че ще можеш да я спреш, ако се опита. Откъде си научил това заклинание всъщност?
Свива рамене и се намества във възглавницата.
– Морфран ме е научил на достатъчно от черното – устата му става сериозна. – Но не обичам да го използвам. Кара ме да се ядосвам и да се чувствам гадно.
Поглежда ме обвинително.
– Но, изглежда, тя няма проблем с това.
– Хайде да говорим сутринта, Томас – казвам.
Той мърмори още малко, но независимо какво казва относно безопасността ни започва да хърка точно тридесет секунди след като загасяме лампите. Тихо плъзгам камата под възглавницата си и се опитвам да направя същото.
На следващата сутрин заварвам Джестин в кухнята, когато слизам на долния етаж. С гръб е към мен, мие чинии и не се обръща, но усеща, че съм там. Днес е без каскет и около метър коси от тъмно злато се спускат по гърба ѝ. През тях минават червени кичури като панделки.
– Да ти приготвя ли нещо за закуска? – пита тя.
– Не, благодаря – казвам.
На масата има кошничка с кроасани. Взимам един и отчупвам края му.
Искаш ли масло? – пита тя и се обръща към мен.
Една голяма синина засенчва бузата ѝ. Това е от мен. Помня как я ударих и тя се преви на две. Когато се случи, не знаех коя е. Сега тази синина се взира в мен като обвинение. Но защо да се чувствам виновен? Тя ме нападна и така ѝ се пада.
Тя отива до шкафа и взима малка чинийка, масло и нож, оставя ги на масата, преди да се гмурне в хладилника за сладко.
– Съжалявам за лицето ти – казвам и махам с ръка в посока на синината.
Тя се усмихва.
– Не, не съжаляваш. Колкото и аз съжалявам за това, че спрях притока на кислород в дробовете ти. Трябваше да те проверя. И, честно казано, не бях чак толкова впечатлена.