Кралица на кошмара

Смея се. Следите от кошмара избледняват в кръвта ми. Но дървеното лице и прогорените букви, разтеглени по него, ще ми се привиждат още дълго време.

Мисля, че единствената причина Джестин да е в тази къща е закуската. Миризмата на пържени яйца е обзела целия долен етаж и когато влизам в кухнята, заварвам шведска маса: овесени ядки, два вида яйца (бъркани и на очи), бекон и запържен колбас, кошница плодове, препечен хляб и целия арсенал от желета на Гидиън (включително едно зеленчуково, което наричат „Мармайт“ – гадост).

– Да не би с Гидиън тайно да въртите хотел с ресторант? – питам и тя ми се усмихва накриво.

– Понеже той пуска всеки през вратата си. Не, просто обичам да готвя и ми харесва да го храня. Но не сядай още – казва, насочва една лъжица към мен. – Той е в кабинета си и се готви да тръгне. Хубаво ще е да му пожелаеш на добър път.

– Защо? Той в опасност ли е?

Очите на Джестин не издават нищо, не потрепва дори. Разумът ми казва, че не е редно да я харесвам. Но я харесвам въпреки това.

– Добре – казвам след секунда.

В кабинета е тихо, но когато отварям вратата, той е там, зад бюрото си, тихо отваря чекмедже и рови в съдържанието му. Хвърля ми само един бърз поглед, който не прекъсва решителното и концентрирано движение на ръцете му.

– Ти тръгваш утре – казва Гидиън. – Аз тръгвам днес.

– Закъде?

– Ордена, разбира се – отговаря кратко той.

Но това вече го знаех. Имах предвид къде в географски смисъл. Но той сигурно ме разбра.

Гидиън отваря друго чекмедже и събира фалшивите ками от ковчеже, облицовано с червено кадифе. Вкарва всяка една в кожена ножница, после в копринена торбичка, която завръзва и слага внимателно в отворения си куфар. Дори не го бях забелязал, сложен върху стола.

Едно странно успокояващо усещане отпуска възли в мускулите ми, които са били схванати от седмици. От месеци. Успокоението да имам шанс, да виждам за момент една малка светлинка в тунела.

– Джестин е направила закуска – казвам. – Нали ще имаш време да хапнеш, преди да тръгнеш?

– Не много.

Ръцете му треперят, когато слага няколко сгънати ризи най-отгоре в куфара.

– Ами…

Не знам какво да кажа. Треперенето на ръцете му ме притеснява. Показва възрастта му, а начинът, по който се е навел, докато си стяга багажа, също не помага; създава впечатление, че е прегърбен.

– Обещах на баща ти – прошепва той. – Но ти щеше да продължиш да настояваш. Не се отказваш. Метнал си се на него. И на двамата си родители всъщност.

Започвам да се усмихвам, но той не го казва като комплимент.

– Защо не тръгваме заедно? – питам, а той ме поглежда изпод вежди.

„Ти започна всичко това“, казва погледът му. Но няма да се поддавам, няма да се сдухвам. Няма да му позволя да види, че ми е нервно за това, в което се забърквам.