Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Рут, искам да те питам нещо. Случвало ли ти се е да чувстваш, че трябва непременно да го направиш? Едва ли не с когото и да е?
Рут сви рамене.
— Имам си Томи. Ако ми е толкова нужно, обръщам се към него.
— Да, разбира се. Сигурно само аз се чувствам така. Вероятно нещо в мен не е съвсем наред. Защото понякога усещам, че ако не го направя, ще умра.
— Това е доста странно, Кати.
Тя ме изгледа толкова загрижено, че аз се разтревожих още повече.
— Значи никога не ти се е случвало?
Тя отново сви рамене.
— Чак дотам, че да ми е все едно с кого — не. Думите ти ми звучат доста странно. Може би с времето ще отшуми.
— Понякога дълго време не го чувствам. И внезапно усещането се появява отново. Ето как се получи първият път: той започна да ме натиска и аз просто исках да престане. После ни в клин, ни в ръкав, почувствах желание. Нямах изход — трябваше да го направя и това е.
Рут поклати глава.
— Наистина странно, много странно. Но мисля, че е нещо временно. Може би е поради различната храна, която ни дават тук.
Тя не ми помогна кой знае колко, но прояви разбиране и след онази вечер ми стана по-леко на душата. Ето защо намекът й в края на напрегнатия ни разговор на тревата ме изкара от равновесие. Макар че никой, разбира се, не можеше да чуе забележката й, в начина, по който я направи, имаше нещо нередно. През първите месеци във Фермата приятелството ни се съхраняваше главно, защото за мен тогава съществуваха две различни същества с името Рут. Едното непрекъснато се стремеше да направи впечатление на „ветераните“ и да ме игнорира — както мен, така и Томи, пък и всеки друг, който според нея й пречи да се развихри. Това същество не ми доставяше никаква радост, придаваше си важности, проявяваше притворство всеки Божи ден, колчем направеше прословутия прощален жест с докосването на лакътя. Ала другата Рут, подгънала крака върху леглото ми, хванала с две ръце димящата чаша чай, с която разговарях в таванската си стая току под стряхата — това беше Рут от Хейлшам и каквото и да се случеше през деня, аз бих могла да продължа разговора ни оттам, където го бяхме прекъснали предишната вечер. До онзи разговор на тревата и двете съблюдавахме негласното съглашение между нас, че има две същества с името Рут, че те съществуват независимо едно от друго, че мога да имам пълно доверие на онова, пред което правя своите признания. Ето защо, думите й относно приятелството ми „с някои ветерани“ ме разтревожиха толкова много. Ето защо си грабнах книгата и се отдалечих мълчешком.
Но когато сега си мисля за това, разбирам и гледната точка на Рут. Става ми ясно, например, как може да се е почувствала тогава — вероятно е погледнала на мен като на страната, която първа е нарушила съглашението помежду ни и в отговор на това си е показала рогата. Това изобщо не ми бе хрумвало, но сега вече допускам, че подобно обяснение на случилото се би могло да е напълно възможно. Защото тъкмо преди да изрече забележката си, аз с неудоволствие говорех за модния начин да се прощава с приятелите си, който бе копирала отнякъде. Сега ми е трудно да го обясня, но между нас определено е съществувало някакво съгласие по отношение на това, как може да се държи с „ветераните“. Вярно е, че тя често блъфираше и правеше какви ли не намеци за неща, за които знаех, че са далеч от истината. Повтарям, понякога тя се стараеше да направи впечатление на „ветераните“ за наша сметка. Но ми се струва, че някъде дълбоко в себе си Рут си е мислела, че го прави от името на всички нас. И моята задача като нейна най-близка приятелка се състоеше в това мълчаливо да я подкрепям, сякаш се намира на сцена, а аз седя на първия ред. Тя се стремеше да бъде още някоя и вероятно е живяла под по-голямо напрежение от нас: пак ще повторя, че донякъде тя се чувстваше отговорна за всички ни. Ако това е така, възможно е да е приела думите ми за прощалния жест като измяна и съвсем справедливо да е отправила ответния си удар срещу мен. Както вече казах, това обяснение ми хрумна наскоро, а тогава не се и опитвах да погледна на нещата по-общо и да видя собственото си място в тях. Според мен по онова време недооценявах усилията на Рут да се доразвие, да порасне, да остави Хейлшам зад гърба си. Сега си мисля за тези неща и си спомням, че тя ми го бе споменала, когато й помагах в центъра по рехабилитация в Дувър. Седяхме в стаята й, любувахме се на залеза както обикновено, пиехме минерална вода, ядяхме сладкиши и аз й казах, че в едностайната си квартира още пазя сандъчето с голяма част от старата си сбирка, която бях оформила в Хейлшам. А после съвсем простичко, без да искам да й припомня нещо и без да имам нещо особено предвид, додадох: