Хайка за вълци

Докато разговаряха така, Деветаков въведе момчето в къщата. Тя беше двукатна, във формата на буквата „и“, имаше пет стаи на горния кат, трите наредени една до друга, а двете крайни, издадени напред, всички съединени с дървен пруст. Средната стая, която наричаха гостна, бе най-голямата и най-добре обзаведена. Имаше три прозореца и таван с дървена резба, а мебелите бяха старинни — една голяма елипсовидна маса с дванайсет стола от черно дърво, шкаф с дебели изпъкнали стъкла, две кожени канапета, кахлена печка и пиано. Двете долни стаи се заемаха от готвачката леля Райна и управителя, а останалите се използваха за кухня, баня и килер. Отвън къщата изглеждаше неугледна, тромава и дори сърдита, но отвътре бе удобна и уютна, лятно време хладна, а зиме топла и непристъпна за острите степни ветрове. Във всяка стая имаше кахлена печка, висока до тавана, и с това всъщност се различаваше от селските къщи. Навремето бащата Деветаков бе я строил за голямо семейство, ала стана така, че му се родиха само дъщеря и син. Жена му почина млада от апендисит, а дъщеря му забягна с някакъв мъж още като ученичка и повече ни я чуха, ни я видяха.

Минаха по дървения пруст и влязоха в горната западна стая. Като видя пъстрия килим на пода, Николин спря на прага и инстинктивно погледна краката си, обути в цървули върху дебели вълнени чорапи.

— Влез, влез! — каза Деветаков и пак сложи ръка на рамото му.

Гласът му бе мек, ласкав и предразполагащ, но Николин пристъпи до средата на стаята като по жарава и остана там. В ъгъла до южния прозорец имаше железен креват с табли, застлан с пъстра покривка, масичка с два стола, кафява кахлена печка, висока и лъскава като гледжосана стомна, и това бе цялата наредба.

— Тук ще спиш, Николинчо — каза Деветаков и се обърна към жената, която минаваше по пруста. — Лельо Райно, имаме си нов работник, Николин се казва. Приготви му леглото за довечера, а сега запали банята. Като се изкъпе, дай му риза и обувки и не забравяй да го повикаш за вечеря. Хайде, Николинчо, иди да помогнеш на леля Райна да запали банята.

Николин се обърна да излезе от стаята и заплака. Плачът се надигна внезапно от дъното на душата му като стихия, разтърси го цял и го покори.

— За село ли ти е мъчно? — каза Деветаков. — Ако не искаш да останеш тук, още утре ще те заведем в твоето село.

— А, неее! — изрева Николин с дрезгав, мутиращ глас, като криеше лицето си с разтреперани ръце. — Неее!

— За мама и татко му е домъчняло — каза леля Райна. — Не плачи, лели, голямо момче си вече!

Деветаков й даде знак да излязат на пруста и там й прошепна, че момчето е кръгъл сирак и не бива да му споменава за родителите, нито да го разпитва за миналото му. Горкото, додражало му е, каза тя и очите й се напълниха със сълзи. С усета на милозлива жена тя се досети защо момчето се тресе от неистов, избухнал от сърцето му плач, хвана го за ръката като дете и го отведе в кухнята. По-късно Николин често си мислеше, че ако не бе тази жена, още същия ден щеше да избяга от чифлика и да се върне в селото си. Тя го пое като свой син още от първата минута, утеши го, даде му облекло, показа му кое къде е и за няколко дни го въведе в живота на чифлика. Сутрин почукваше на вратата му да го пита дали е спал добре и винаги го заварваше да стои облечен до прозореца. На чуждо място мъчно се свиква, лели, говореше му тя, докато го отвеждаше към кухнята за закуска, защото виждаше по лицето му следите на безсънието: гласът му бе пресипнал, очите му зачервени, лицето бледо и измъчено.