Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
– Какво е това? – попита Исаак в деня, когато върху шкафчето му се появи скелет с цилиндър на главата.
– Барон Самеди. Изпратиха ми го от Ню Орлиънс. Това е божеството на смъртта, но и на здравето – уведоми го Лилиан.
Първият порив на Исаак бе да помете с ръка фетишите, нахлули в стаята му, но любовта към жена му се оказа по-силна. Нищо не му струваше да се прави, че не ги забелязва, ако това щеше да помогне на Лилиан, която неумолимо се хлъзгаше надолу по склона на паниката. Не можеше да я утеши другояче. Беше стъписан от собствения си физически разпад, защото винаги се бе чувствал здрав и силен и се смяташе за непоклатим. Някаква ужасна умора разяждаше костите му и само благодарение на слонската си воля успяваше да изпълнява отговорностите, които сам си бе наложил. Една от тях бе да остане жив, за да не разочарова жена си.
Завръщането на Алма му вдъхна глътка енергия. Той не беше много-много по сантименталните излияния, но разклатеното здраве го бе направило уязвим и трябваше много да внимава да не би потокът от нежност, който таеше в себе си, да се излее навън. Само Лилиан, в миговете на интимност, долавяше тази страна от личността на мъжа си. Синът му Натаниел беше тоягата, на която Исаак се опираше, неговият най-добър приятел, съдружник и довереник, но никога не се бе налагало да му го казва; двамата смятаха това за даденост и изразяването му с думи щеше да ги засрами. Към Марта и Сара Исаак се отнасяше с обич, като благодушен патриарх, но тайничко бе признал пред Лилиан, че не харесва дъщерите си, намираше ги за посредствени. Лилиан също не ги харесваше особено, но не го признаваше под никакъв предлог. На внуците Исаак се радваше отдалече. "Нека изчакаме да поотраснат, сега още не са хора", оправдаваше се той уж на шега, но всъщност точно така го усещаше. Към Алма обаче винаги бе имал слабост.
Когато през 1939 година тази племенничка пристигна от Полша да живее в Сий Клиф, Исаак толкова я обикна, че по-късно започна да изпитва някаква виновна радост от изчезването на родителите ѝ, защото това му даваше възможност да ги замести в сърцето на малката. Той не си постави за цел да я възпитава, както собствените си деца, а само да я закриля и това му даде свободата да я обича. Остави на Лилиан задачата да се грижи за потребностите на момиченцето, докато той се забавляваше, предизвиквайки я интелектуално и споделяйки с нея своята страст към ботаниката и географията. Именно когато показваше на Алма книгите си по градинарство, един ден му хрумна да създаде Фондация "Беласко". В продължение на няколко месеца двамата обсъждаха различни възможности, преди идеята да се избистри, и точно Алма, която тогава беше тринайсетгодишна, предложи да засадят градини в най-бедните квартали на града. Исаак ѝ се възхищаваше, наблюдаваше очарован развитието на ума ѝ, разбираше самотата ѝ и се трогваше, когато тя дойдеше да търси компанията му. Детето сядаше до него с ръка върху коляното му да гледа телевизия или да изучава книги по градинарство и тежестта и топлината на тази малка ръка бяха безценен дар за Исаак. Той на свой ред я погалваше по главата, когато минеше наблизо и наоколо нямаше други хора, и купуваше лакомства, които пъхаше под възглавницата ѝ. Младата жена, която се завърна от Бостън с геометрично оформена прическа, начервени устни и уверена стъпка, не беше предишната боязлива Алма, която заспиваше, гушнала котката, защото се боеше да спи сама, но веднъж преодолели взаимното смущение, двамата въстановиха топлите отношения, които ги бяха свързвали повече от десетилетие.
– Помниш ли семейство Фукуда? – попита Исаак племенничката си след няколко дни.
– Как да не ги помня! – възкликна Алма изненадано.
– Вчера ми се обади едно от децата им.
– Ичимей?
– Да. Той е по-малкият, нали? Попита ме дали може да дойде да ме види, трябвало да говори с мен. Те живеят в Аризона.
– Чичо, Ичимей е мой приятел и не съм го виждала, откакто интернираха семейството. Може ли да присъствам на тази среща, моля ти се?
– Той ми даде да разбера, че става дума за нещо лично.
– Кога ще дойде?
– Аз ще те уведомя, Алма.
След петнайсет дни Ичимей се появи в къщата в Сий Клиф в обикновен тъмен костюм и черна вратовръзка. Алма го очакваше с галопиращо сърце и още преди да е натиснал звънеца, отвори вратата и се хвърли на врата му. Беше все така по-висока от него и едва не го повали. Ичимей, смутен, защото се изненада, че я вижда, и защото японците не гледат с добро око на откритото изразяване на чувства, не знаеше как да отвърне на подобна сърдечност, но тя не му даде време да помисли; хвана го за ръката и го повлече навътре към къщата, повтаряйки името му с насълзени очи, и още непристъпили прага, го целуна направо по устата. Исаак Беласко седеше в библиотеката, в любимото си кресло, с Неко, котарака на Ичимей, който вече беше шестнайсетгодишен, върху коленете. Той стана свидетел на сцената и се скри развълнуван зад вестника, докато Алма най-накрая доведе Ичимей при него. Младата жена ги остави сами и затвори вратата.