Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
А и разликата между нас и нестроевите не бе както между фронтовак и тиловак. При това положението на нестроевите, на тези, които идваха всяка нощ с храната, водата, пощата, не бе леко. Ако едните идваха от седем, другите — от петнадесет километра! Всяка нощ, всяка, без изключение, когато сме на позиция, а това значи според случая — три, четири или пет седмици непрекъснато, всяка нощ, в дъжд, кал, влага, вятър, сняг и студ. А артилерията? А артилерията, която тъй често ги безпокоеше? Която понякога разливаше чорбата! Раняваше, убиваше хора и коне, и то и на отиване, и на връщане! Имахме дори от новите пратени назад съгласно нареждането, които искаха да се върнат.
— На позицията ми беше по-добре!
Но положението им стана още по-тежко. Поради недостиг от фураж, вследствие липса на добра организация от страна на ония в дълбокия тил, от които зависеше, бойните ни другари — конете отслабваха бързо, като ставаха леко жертва на студа. Повечето измряха. Колко по-очебийна стана неволята на нестроевите! Всяка нощ групи войници посрещаха на няколко километра идещите измръзнали, капнали свои другари, които носеха храната на ръце. Тогава и нашите не само видяха, но и почувствуваха нестроевашкото тегло.
На почивка — в поддръжка — защото почивката ни се изразяваше винаги в някаква поддръжка, неграмотните от ротата се научиха да четат и пишат. Желаещите, особено свършилите първи, втори и трети клас — на повече история и география. Подофицерите — тактически задачи.
Номерата от „Войнишка библиотека“ се четяха жадно. Ето хубаво и навременно нещо. Четяха се единично и групово. И не само помежду си, другарски, а и целите взводове, цялата рота заедно. Четяха се и се обясняваха. Имахме беседи, при които именно младите ротни, от които излизаше тоя или оня почин, се упражняваха в красноречие. И времето минаваше.
Усилено се пишеха и получаваха писма. Прочитането на всичко, което излиза, бе задължително. Задължителни бяха и подписът, и печатът. Нито веднъж не намерих нито една дума. Но тия четения имаха друга много полезна страна.
Макар повечето пъти писмата да бяха стереотипни, имаше не само отделни изречения, но и цели пасажи, чието съдържание бе от значение. Войниците не се оплакваха от нищо, но някои писма бяха изповед, инспекторско изпитване, и то почти всеки ден. Човек проучваше и тая страна — тя не бе толкова лична, създаваше се представа за общото състояние у войниците. Това бе особено важно за млади началници, които извън семейството и града не познаваха нищо друго.
Но въпреки тая еднообразност на писмата един ден ми попадна едно, което ме развълнува изцяло.
През последния си отпуск един от младите войници бе се оженил. Колкото радостен замина, толкова радостен се завърна. Дори бе донесъл карамели, за да ни почерпи. Има си вече жена, един ден ще си има фамилия, както бе се изразил.
Предния ден бе се получила заповед за „бойна готовност“. Ние бяхме винаги готови. Но тая бойна готовност означаваше, че по сведения противникът ще атакува. Готовността ни трябваше да бъде двойна. И ето, без да разкрива на жена си каквото и да било, този младоженец просто я уведомява за туй, което би могло да се случи с него. „Ако ме убият, недей да плачеш, защото съм сигурен, че ще победим. А бебето, ако излезе момче, да го кръстиш на мое име, та като го викаш, да мислиш, че викаш мене. Аз тебе ще те чуя.“
Но имаше нещо не по-малко важно — писмата от вътрешността. И тях четях. Естествено, не и затворените. Но броят им не бе голям.
Тия домашни писма доразкриваха картината. И ползата от четенето бе явна. Сам бях възнаграден.
Още в първите дни, когато ми мина тая мисъл, в едно от писмата се казваше, че волът умрял. А! Тъкмо за мен!
Вдигам се и — при войниците. На позиция сме. Писмата вече раздадени, прочетени! Отивам при моя познайник. А той смачкан, като че дете му умряло. Какво има? — Нищо!
Нищо! И това бе не единична, а масова психология! Готви си раницата! Стягай се за път! Ще си вървиш на село! За тебе има отпуск!
При много други случаи се разговарях с войниците, всички вече знаеха, че чета писмата от домашните им. Нищо. Напротив, това им направи най-добро впечатление, взеха го като грижа, внимание, а и случаят с другаря им, който стана известен на всички, бе поучителен. Войниците бяха трогнати. Всеки чакаше да го закача за едно или друго по-важно, което писмата съдържаха.