Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— Не е зле — отбеляза Степ. — Само трябва да се миеш по-честичко… Иначе дупето ти е много хубаво. Наистина!
Тя замахна да го удари.
В този момент от един храст изскочи кучето и се затича към тях. Степ го заслепи с фара, а Баби изпищя и вдигна нагоре голите си крака. Потеглиха рязко. Първа, втора, трета… Песът ги преследваше, но постепенно изостана, потича още малко и спря.
Хондата препускаше сред влажния студ на полето. Краката на Баби още бяха обвити около кръста на Степ. Той я погали и й подвикна:
— Спасихме се на косъм, а? Иначе язък за хубавите ти крачета…
— Не ме пипай! — просъска Баби и се отдръпна.
Той я погали отново.
— Казах ти да не ме пипаш с тая ръка!
— И с другата ли не може?
— Не знам кое е по-гадно — кучето, което тичаше след мен, или мръсникът, който седи пред мен!
После се загърна в якето му и си помисли: „Ама че студ! Да й се не види на тая Палина!“
Пристигнаха живи и здрави в комплекса. Баби поздрави Фиоре и той вдигна бариерата. Не можа да се сдържи и изгледа хубавите й крака — по негово време нямаше чак толкова къси поли…
— Хайде, благодаря ти за всичко. Ще ти метна якето от прозореца.
— Може да се видим някой път — усмихна се Степ. — Виждам, че разполагаш с интересни аргументи…
— Мръсник.
— Значи ще мина да те взема утре вечер.
— Не мисля, че ще изтрая още една вечер с теб.
— Защо, не ти ли беше забавно?
— Много забавно! Бях camomilla, бягах от полицията, слязох в движение насред полето, спасих се от бясно куче, скочих в оборски тор и накрая останах по гащи!
— Покрита с моето яке.
— А, разбира се. Това го забравих.
— И най-важното е, че всичко това ти се случи с мен.
Усмивката му беше страхотна… Жалко, че имаше толкова гаден характер. За тялото му нищо лошо не можеше да се каже, даже напротив. Баби понечи да си тръгне, но Степ нежно обхвана ръката й и я притегли към себе си.
Косата й беше разрошена, кожата й потръпваше. Очите й — силни, добри… Беше красива. Степ мушна пръсти под якето. Тя се стресна, усети ги да се движат нагоре, нагоре — към закопчалката на сутиена. Тогава бързо посегна назад и го спря.
— Много си смела, много. Значи наистина не те е страх и ще свидетелстваш срещу мен…
Баби кимна:
— Да. — Почти го прошепна.
— Сериозно ли? — Той я целуна по шията няколко пъти. — Заклеваш ли се?
Тя отново кимна и затвори очи. Степ продължаваше да я целува, докосна свежите й бузи, студените й уши, приближи се до розовото ръбче на устните й и те с готовност се разтвориха, но в този момент той се дръпна.
Баби остана неподвижна за миг и отвори очи.
Степ стоеше пред нея с кръстосани ръце. Усмихваше се. Поклати глава:
— Баби, Баби. Не става така. Нали съм мръсник, животно, звяр… Обиждаш, обиждаш, а накрая си готова… Виждаш ли каква си? Не си последователна.
Баби пламна от гняв и започна да го налага с юмруци.
— Знаеш ли какво ми напомняш? — не млъкваше той. — Една червена рибка, която имах като малък. И тя така стоеше с отворена уста, когато й сменях водата, и падаше в мивката… Насила нищо не става, да знаеш! Не може ти да ме биеш, а аз после да те целувам. Е, може би ако обещаеш, че няма да ме натопиш…
— Ще те натопя и още как!
— Не се заричай, човек никога не знае…
Баби се наведе и извади ключа изпод изтривалката. Якето се надигна, откривайки едно хубаво задниче.
— Ей, якето си го искам!
Тя го съблече и го хвърли на земята, а Степ я огледа доволен. „Бива си я, дума да няма. Може би все пак трябва да я целуна.“
— Е, рибке, една целувка за лека нощ?
Стъклената врата се затръшна под носа му. Степ не можа да чуе какво казва Баби, но го прочете по устните й.
Палина включи нощната лампа.
— Ти ли си? Слава Богу, умрях от страх! Ама къде са ти дрехите? Той ли те съблече?!
Баби грабна нощницата си от шкафа.
— Паднах в купчина тор!
— Вярно, че понамирисваш. Да знаеш как се уплаших, като се запремята оня мотор… Отначало си помислих, че си ти. Обаче им натрихме носа на ония кифли! А къде ми е коланът?
— Повече не искам да слушам за тоя колан, ясно ли е? Млъквай или ще те изхвърля навън.
— Няма да смееш.
— Искаш ли да видиш?
Палина прецени, че е по-добре да не рискува.