Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— Палина тук ли спа?
— Да.
— Къде?
— В моето легло.
— Е как така в твоето?! Снощи като влязох да те целуна, ти беше сама!
— Тя после дойде. Не можела да остане у тях, защото майка й имала гости.
— А къде е скитала преди това?
— Не знам.
— Баби, не искам да отговарям за нея. Ами ако й се беше случило нещо, а майка й мисли, че е у нас…
— Права си.
— Друг път искам да ми казваш предварително, в случай че някой ще идва.
— Ама аз ти казах, преди да отидете у Пентези!
Рафаела се замисли.
— Не си спомням.
— Мамо, тя не прави нищо лошо. Обича да се забавлява, но иначе е добро момиче.
— Ти си много по-добро… — Рафаела я погали под брадичката и излезе.
Баби се усмихна. Знаеше как да я подхване. „Горката Палина, пак тя излезе виновна!“
Слънцето грееше весело през прозореца на кухнята. Баби довърши пълнозърнестите бисквити и си изпи кафето до капка. Даниела стържеше дъното на една пластмасова кутия с пудинг, като се мъчеше да хване последното парченце шоколад, скрито в гънката. Рафаела се върна в стаята си с чаша черно кафе, от което още се вдигаше пара.
Клаудио изглеждаше доволен. Може би заради хубавия хороскоп… или защото най-после успя да си сипе кафе.
— Баби, днес не е студено. Говорих с майка ви и… можете да отидете на училище с веспата.
— Супер, само че оня ден аз премислих и реших, че си прав: да се возим сутрин заедно аз, ти и Даниела стана почти ритуал и ни носи късмет. В колата можем да си говорим за всичко…
Даниела не вярваше на ушите си:
— Стига де, нека да отидем с мотора!
Но Баби я хвана за китката и я стисна с все сила:
— Казвам ти, така е по-добре. Другата седмица може, тъкмо ще е по-топло.
И пак я стисна. Даниела разбра: даваше й знак.
— Всъщност… права си. Ще пътуваме с татко.
— Тогава да тръгваме, че ще закъснеем. — Клаудио изпи щастлив последната глътка кафе. Рядко се чувстваше толкова обичан.
Баби и Даниела се спряха пред входа, а баща им слезе в гаража да изкара колата.
— Най-после загря! Какво, трябваше да ти счупя ръката ли?
— Можеше да ми кажеш веднага!
— Аз откъде да знам, че точно днес ще ни разрешат?!
— А защо не искаш с веспата?
— Много просто: защото я няма.
— Какво-о-о?! И къде е? Снощи не тръгна ли с нея?
— Да. Оставих я в „Оранжерията“ и като се върнах, я нямаше.
— Не вярвам! Моята веспа…
— Твоя друг път.
— Да, а кой й подсили двигателя? Кой й смени колектора? Догодина ще ти купят кола и моторът остава за мен! Не мога да повярвам…
Клаудио спря пред тях. Свали автоматичния прозорец.
— Баби, а какво става с моторетката? Няма я в гаража.
— Нищо, татко, оставих я в двора отзад. Нали все ти пречи.
— Ти сериозно ли?! Ами ако я откраднат? Няма да ви купуваме друга! Веднага я вкарай вътре, ето ти ключовете.
Даниела се качи в колата, а Баби се отдалечи към гаража, като се преструваше, че търси точния ключ от връзката. „И сега какво да правя? До довечера трябва да открия скутера. Да й се не види на Палина, тя е виновна!“
Мерцедесът се приближи на заден ход и Баби си даде вид, че затваря гаража. Пъхна ключа в ключалката, превъртя го, после го извади и тръгна към колата.
— Готово.
Изведнъж усети, че някой я наблюдава. Беше момчето от втория етаж. Имаше толкова смаян вид, че тя се усмихна. Мерцедесът спря пред бариерата, която бавно се вдигна нагоре. Клаудио поздрави портиера, той му направи знак да почака и излезе от стаичката си с пакет в ръка.
— Добър ден, докторе. Извинявайте, но оставиха това за Баби…
Даниела се наведе любопитно напред, дори Клаудио се надигна от седалката, за да види какво е. Баби им се ухили:
— Кой иска едно парченце? Кроасан с шоколад от „Лазарески“. — Тя го разчупи на две. — Татко?
Клаудио поклати глава.
— Дани?
— Не, мерси.
— Още по-добре, така ще има повече за мен.
Тая Палина беше истинска приятелка!
27.
Пред входа на училището момичетата бъбреха весело и чакаха да удари звънецът. Баби и Даниела слязоха от колата и помахаха на баща си. Няколко деца веднага се насочиха към тях.
— Баби, вярно ли е, че вчера си била camomilla!