Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Какво се опитваш да кажеш?
Обмислял бе всичко това и преди в дългите часове на пост по време на пътешествието им. Идеята беше ужасяваща, невъзможна, но... все пак животът им рядко се подчиняваше на логичното и нормалното. Хамелеонката до него доказваше именно това.
– Морат сее зло по света – рече Лизандра. – Майев се пробужда отвъд океана. Две богини вървят ръка за ръка с Елин. Мала и Деанна бдят над нея през целия й живот. А може би не са бдели. Може би... са я подготвяли. За да съумеят един ден да я използват като свое оръжие. Но се чудя дали боговете са премерили цената на тази буря. И дали жертвите им се струват допустими.
По гръбнака му плъзна тръпка.
Лизандра продължи толкова тихо, че Едион се замисли дали пази думите си от ушите на Елин, или от тези на боговете.
– Мракът на Ераван още не се е разгърнал изцяло. Но според мен същото важи и за огъня на Елин.
– Тя не е просто неосъзната пионка.
Щеше да се опълчи на боговете, да намери начин да ги погуби, ако заплашеха Елин, ако решаха, че тези земи са допустима жертва за сразяването на Мрачния владетел.
– Толкова ли ти е трудно поне веднъж да се съгласиш с мен?
– Никога не съм изказвал несъгласие.
– Винаги имаш отговор за всичко. – Тя поклати глава. – Непоносим си.
Едион се ухили.
– Радвам се, че най-сетне съм влязъл под кожата ти. Тоест кожите ти.
Смайващо красивото й лице придоби дяволито изражение.
– Внимавай, Едион. Хапя.
Той се приведе към нея. Знаеше границите си с Лизандра, наясно бе, че не би ги пресякъл, не би припарил до тях дори. Не и след всичко, което бе търпяла още от дете, не и след като най-сетне си беше върнала свободата. Не и след всичко, което той самият беше преживял.
Макар и още да не беше разказал нищичко на Елин. Нима можеше? Нима можеше да й обясни какво са му сторили, какво е бил принуден да прави през първите години на завоевателните си походи?
Флиртовете с Лизандра бяха безобидни – и за двама им. Богове, беше мимолетно щастие да си побъбри с нея повече от минута, преди тя да приеме някой от другите си облици. Затова тракна със зъби и пророни:
– Добре че умея да карам жените да мъркат.
Тя се засмя тихо, но звукът заглъхна, щом вдигна поглед към кралицата им, чиято тъмна копринена коса се вееше на морския бриз.
– Всеки момент ще даде сигнал – предупреди го тя.
Не го интересуваше какво мисли Дароу, какви обиди ръси презрителната му уста. Лизандра бе спасила живота му, беше се борила за кралицата им и бе рискувала всичко, включително повереницата си, за да го спаси от екзекуция и да го сбере с Елин. Видя колко често стрелкаше поглед назад през първите няколко дни от похода им, за да провери дали не ги следват Муртауг и Рен заедно с Еванджелин. Знаеше, че дори сега една част от нея си оставаше с момичето, също както една част от Елин оставаше с Роуан. И се питаше дали и той някога щеше да изпита такава любов...
Към Елин – да, но... тя беше част от него, също като крайниците му. Не беше избор, подобен на самоотвержеността на Лизандра към онова момиченце, нито приличаше на притегателната сила между Роуан и Елин. Може би беше глупаво от негова страна да мисли за такива неща, предвид обучението си и онова, което ги очакваше в Морат, но... Не би й го признал за нищо на света, ала понякога, като ги гледаше с Роуан, им завиждаше.
Не желаеше дори да си помисля за другия намек на Дароу, че преди десетина години наистина бе имало опит за съюзничество между Вендлин и Терасен, цената за което щеше да е брак между двама им с Елин, но родът им отвъд океана бе отхвърлил предложението.
Той обичаше братовчедка си, но идеята да я докосне по такъв начин караше стомахът му да се преобърне. И му се струваше, че чувството е взаимно.
Не му беше показала писмото, което бе написала до Вендлин. А на него дори не му беше хрумнало да поиска да го види. Той вдигна поглед към самотната фигура пред необятния, тъмен океан.
И осъзна, че не иска да знае какво има в него.
Той беше генерал, воин, кален от кръв, ярост и загуби; беше зървал и правил неща, заради които още се будеше нощем, но... Не искаше да знае. Още не.
– Трябва да тръгнем преди съмване – прошепна Лизандра. – Това място не ми харесва.
Той кимна към петдесетте войници отвъд стените на храма.
– Разбираемо.
Преди Лизандра да отвърне, от пръстите на Елин лумнаха сини пламъци. Сигналът.