Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Идеше му да залости вратата и повече да не си покаже носа навън. Отчайваше го не скорошната смърт, напротив — очакваше я с интерес след толкова векове. Смъртта щеше да бъде върховният завършек, ако преди нея постигнеше всички свои цели.
Магистърът обичаше силно и своя град, и целия Сантенар. Немислимо беше да умре, ако над тях все още е надвиснала заплахата на Рулке. Разправеше ли се веднъж завинаги с тази опасност и с Фейеламор, можеше да се присмива и от гроба на победените врагове.
Дръпна шнура на звънчето и щом слугата надникна, заповяда му да повика лечителите и знахарите. Те се стараеха да облекчат схванатите мускули и изопнатите сухожилия, да скрепят с магиите си крехките кости и претритите стави. През това време в главата на Магистъра се зараждаше нов план. Фейеламор грабна ааканското злато, което беше редно да попадне в неговите ръце. Значи в нея беше ключът към всичко. Фейеламор обаче беше могъща противничка. Мендарк можеше да очаква необходимата му подкрепа от един-единствен човек на този свят.
Игър разполагаше с хора, съгледвачи и войски. Налагаше се Мендарк да хитрува, за да го убеди да издири нейното скривалище и после да изпрати там достатъчно силен отряд, та да си върнат златото. Щом Магистърът се сдобиеше със златната флейта, щеше да осъществи най-дръзкия си замисъл — прехвърляне в Шазмак и превземане на машината. Твърде вероятно беше да се провали, но при успех щяха да го прославят во веки веков. Освен това с машината щеше да се отърве и от Рулке, и от Фейеламор. Дори от Игър, ако посмееше да му се изпречи на пътя.
— Стига! — подвикна той и всички се изнизаха мълчешком от стаята.
Познаваха добре сегашните му нужди и настроения, а Мендарк им плащаше щедро и изискваше мигновено подчинение. Щом стъпи на пода, той откри, че от месеци не се е чувствал толкова добре. Нямаше да е задълго, разбира се, и не биваше да си пилее времето.
През нощта обаче не мигна, умуваше сърдито за неблагодарността на хората. Той направи много за Сантенар, но не получи подобаващо признание за своето величие и добрини. Това беше незарастващата рана в душата му. Никой на Сантенар не си представяше по-висша чест от втъкаването на името му в безкрайния гоблен на Преданията.
Някога Мендарк се пъчеше от гордост при споменаването на името му и в най-незначителния документ. Но с годините завоюваше власт и тези всекидневни дреболии престанаха да го вълнуват. Дори си казваше, че са по-лоши от нищо, защото след време някой би се възползвал от тях да пренапише по своему историята, да представи Мендарк като глупак или мошеник. Жадуваше за по-достойна слава.
С интриги и лукавство той осигури признание за своята роля в един от обемистите текстове по история, които всеки ученик наизустяваше. Но и това не го удовлетвори, дори когато му посветиха цяла глава в дебелите книги. Най-важни от всичко си оставаха Великите предания. Дълго след запращането на Рулке в Нощната пустота най-после бе съставено и това Предание. Мендарк изкачи и този връх. Името и делата му щяха да бъдат запомнени, докато има човек, който да разказва или слуша Преданията.
Тогава си мислеше, че нищо повече не му е необходимо. Ала ето че не му стигаше, и то отдавна. Както при всяко пристрастяване. Летописците скъпяха похвалите си. Честта се падаше на него, те обаче я разпределиха и на още десетина по-дребни фигури.
Как да поправи грешката? Всичко, извършено от него, заслужаваше собствено Велико предание, само че летописците бяха неподатливи инати, които не допускаха никой да се намесва в работата им. Единствено всички вкупом имаха правото да обявят някое сказание за Велико предание, но това не се бе случвало от столетия. А и биха склонили само дълго след смъртта му. Ако не се погрижеше сега, може би никой нямаше да разкаже историята му или пък щяха да го очернят.
„Е, всеки човек, променил своя свят, не бива да очаква признание. С това се примирявам. Но как да допусна след смъртта ми други да си припишат всички заслуги, а моето име да бъде свързано с несполуките и глупостите на Съвета? Ще имам свое Велико предание! Никой не е по-заслужил. Инструментът, с който ще си послужа, е в ръцете ми — Лиан. Задължен ми е за годините, през които плащах обучението му в школата. Няма да е лесно, тези летописци ревниво бранят своята независимост, но е постижимо. И ще стане! Събитията, насред които сме сега, ще се превърнат във Велико предание не «Предание за Огледалото», а «Предание за Мендарк»!“ С тази утеха Магистърът се унесе.
Настаниха Лиан под охрана в стая на първия етаж в цитаделата — малка, но спретната и със зарешетен прозорец. През него се виждаше ограден двор с едно голо дърво, чиито клони стърчаха като изкривени от ревматизъм пръсти.