Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Казвай де! — изтъня гласът на Лиан.
— Ами… може да си речеш, че е отвратително — притесни се Джеви, — но веднъж видях как помогна, след като корабът ни се разби в скалите на остров Банти. Такова де… за личинките говоря.
— Какви личинки?
— Тези, които ядат мърша — ще е по-лесно, отколкото аз и Малиен да ти режем крака.
На Лиан наистина му се доповръща, но какво по-лошо можеше да има от отрязан крак?
— Значи ядат гангренясала плът?
— И се облизват!
За по-нагледно Джеви дори примлясна.
— И така може да си спася крака?
— Има някакъв шанс.
— Готов съм на всичко, дори да ме гризат личинки. Можеш ли да намериш?
— Вече ги нося. — Морякът отвърза кожена торбичка от седлото. — На пътя имаше едно умряло куче…
Лиан сдържа пристъпа на гадене.
— Хайде, да не се бавим!
Не му се гледаше, докато Джеви загреба от торбата шепа гърчещи се бели твари, нагласи ги върху раната и я превърза хлабаво с влажен парцал.
— И сега какво? — промърмори Лиан.
Малиен, на която май и прилошаваше, се пресегна назад в каруцата и взе огромно шише с червено вино.
— Сега чакаме! Къде ти е чашата?
— Мога и направо от бутилката. Той я надигна за могъща глътка.
— Лиан, а какво усещаш на крака? — обади се Лилис.
— Малко ме е гъдел по краищата на гноясалото.
Момичето се зае да шета заедно с Малиен в подреждането на бивака. Баща й седна срещу Лиан в каруцата — изглежда не искаше той да се чувства сам. Но не отваряше уста.
— Как е ръката ти? — опита се да го заприказва Лиан.
— Никак не е зле.
Тъй и не го чуха да се оплаква нито веднъж, поначало продумваше рядко, и то повечето пъти на Лилис.
Отново дълго мълчание. Лиан лочеше виното и си казваше, че ако на Джеви не му се приказва, най-добре да слезе от каруцата.
— Как ли са Талия и Шанд в Каркарон? — подхвърли нехайно по някое време.
За миг зениците на моряка се разшириха от ужас, но той побърза да наведе глава. „Брей, че интересно! — прозря Лиан. — Влюбен е в нея. Защо ли не се досетих по-рано?“ — Надявам се с Талия всичко да е наред — добави той. — Тя е чудесна жена.
Джеви смънка нещо под носа си, а виното както винаги омая Лиан и той непредпазливо реши да поразвълнува моряка.
— Да знаеш, според мен Талия е влюбена в тебе. На Джеви му заседна буца в гърлото.
— Стига глупости! Как е възможно тя да ме обича? Тя е толкова… — Запъна се и отсече: — Лиан, я си гледай твоята работа!
Скочи от каруцата, без да го е грижа за зарастващите кости, и се шмугна в шубраците край пътя.
— Лиан, събуди се!
Лилис разтърсваше рамото му. Слънцето се бе издигнало високо.
— Какво има?
— Време е за закуска.
Лиан се натъпка, без да обръща внимание на храната. След това Джеви махна превръзката много сръчно и внимателно. Лиан затаи дъх, за да не вдиша отново вонята на гнилоч. Джеви и Малиен се наведоха да погледнат раната.
— Как е? — припряно попита Лиан. Малиен клатеше глава.
— Изобщо не ми се вярваше…
— Какво става?!
— Няма и помен от гангрена.
Джеви вдигна една личинка и се ухили до ушите.
— Тия дребосъчета доста са затлъстели, как ти се струва? Лиан изломоти нещо.
— Не разбрах — отвърна Малиен. — Добре ли си?
Лиан се разкикоти. Страшният махмурлук изведнъж престана да го тормози.
— Споходи ме идеята да съчиня „Ода за личинките“, докато пътуваме към Туркад. Да тръгваме!
17. Ученичката на книжника
Вечерта, след като докараха Лиан в Туркад, неколцина се събра ха в къщата на Надирил — прекрасна стара вила със собствена градина, недалеч от цитаделата. Пътуването бе изтощило стареца, чиито дробове още свиреха.
Лилис беше при своя наставник. Дойдоха Мендарк, Игър и Малиен. Игър се появи избръснат и пременен в нова синя роба вместо привичните си черни одежди. Изглеждаше, че няма търпение да започне живота си наново. На вид беше спокоен, дори по-самоуверен, отколкото го бе виждал Мендарк досега. Победата над транкса му върна облика на предишния доблестен Игър, оставил зад себе си пораженията, които войната и несгодите нанесоха на духа му. Това преобразяване беше изумително, само че Мендарк неволно се запита колко ли ще трае този път.
Самият Магистър стоеше до камината и отпиваше от малка чаша ароматна теления — сладкото питие, което Шанд дестилираше от презрели гелони. Наведе и остави чашата на решетката да се сгрее, уханието тутакси се разнесе из цялата стая.
Малиен държеше своята чаша, без да я поднесе към устните си. Наблюдаваше с удоволствие червени, оранжеви и пурпурни оттенъци в иначе златистата течност, които се преливаха от играта на пламъците в камината.