Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Все някой трябва да те измъква от бъркотиите, в които затъваш. Значи няма нужда да се заяждаш как точно е било направено.
Каран се разсмя от душа.
— Нямам търпение да разкажа всичко на Лиан. Къде е той?
— Отведоха го в Туркад — каза Рейчис.
— Отведоха го? Как тъй?
— Защото те е предал на Рулке.
ВТОРА ЧАСТ
16. Необикновено лечение
Пътуването към Туркад беше мъчително, най-вече защото Лиан знаеше, че не успя да направи нищо за Каран, и не му се вярваше да я види пак някога. Но той никога не губеше надежда. Всяка сутрин се будеше в очакване този ден да ги догонят Шанд и Талия, довели Каран или поне донесли вест, че е жива. Всяка вечер се увиваше в опърпаните одеяла отчаян, че още ги няма.
В първобитната конска каруца усещаше с болните си крака всяка неравност и дупка по пътя. Лилис държеше юздите, а Джеви седеше до нея и я увещаваше съвсем ненужно да внимава повече. Малиен ги придружаваше на кон. Игър, Мендарк, Надирил и спътниците им бяха заминали за Туркад един ден преди тях. Другите аакими пък останаха в Готрайм при Зара, която беше твърде зле да понесе такова пътуване.
— Малиен, а ти къде виждаш мястото си в тази история? — не се сдържа Лиан.
Отдавна си задаваше въпроса, защото Малиен няколко месеца не показваше никакво желание да се намеси в борбата срещу Рулке. Държеше се настрани още след неуспешния опит да затворят Нощната пустош миналото лято.
Тя побутна с пета коня си и доближи каруцата.
— След безразсъдството на Тенсор и провала при разлома не виждах пътя пред себе си. Предпочетох да бездействам, докато не се изясни срещу какво сме изправени.
— Е, сега си наясно, та няма накъде повече — отвърна Лиан.
— Но аз не мога да направя нищо срещу машината на Рулке.
— Щом е тъй, какви са намеренията ти?
— Миналата есен пратих на изток скийт с послание, призовах нашите сънародници да дойдат, за да обсъдим всичко. От Туркад ще прекося морето с кораб, за да се срещна с тях. А твоето място къде е, летописецо?
— На страната на Каран, разбира се!
Малиен се пресегна безцеремонно и обърна лицето му към себе си, за да впие поглед в очите му. Мигът се проточи, преди да го пусне.
— Убедих се, че говориш искрено.
— То се знае! — укори я тъничкото гласче на Лилис. — Лиан няма да те лъже, като говори за Каран!
— Лилис, не се намесвай, това не е наша работа — сгълча я на свой ред Джеви.
— Щом опира до приятелите ми, значи е моя работа! — ядоса се момичето.
Малиен се отдръпна от каруцата и продължиха в мълчание.
— Не карай през този камък! — подвикна Джеви.
Лилис стисна устни и спокойно заобиколи малкото препятствие.
— Джеви, вече не съм на пет годинки — напомни тя със сдържана досада.
— Навлязохме ли в земите, подвластни на Мендарк? — обърна се Лиан към Малиен.
— Не ми се вярва. Защо питаш?
— Защото няма друга страна, която да харчи повече за господаря си и по-малко за пътищата си.
Той изпъшка страдалчески.
— Отбий встрани — нареди Малиен на момичето.
Лилис спря каруцата под голите клони на крайпътно дърво. Лиан се бе изкривил настрана.
— Какво ти е? — попита Малиен.
— Всяко друсане е като набождане на стъкло в краката ми.
Тя изпружи краката му на капрата, нави крачолите и се зае да махне превръзките. Раните на левия крак несъмнено заздравяваха, но десният беше плашещо подут и зачервен.
— Джеви, какво ще кажеш? Убедена съм, че си видял доста рани през живота си.
— Стотици. И хич не ми харесва как това възпаление е проникнало навътре. Лилис, наклали огън, моля те, и кипни вода. Само внимавай…
Очите й блеснаха, но тя послушно се зае да събира дърва. Промиха раната и я намазаха със смес от мед, счукан чесън и утайката от шише червено вино.
— Свършило ни е виното — поклати глава Малиен. — Най-добре да купим още в следващия град по пътя. Как мислиш, летописецо, ще хи стигнат ли силите да ни улесниш в изпиването му? Понеже имаме нужда от утайката за раната ти — засмя се тя.
Лиан се бе прочул с неутолимата си жажда за всевъзможни алкохолни удоволствия.
— Та това е едничката наслада в живота, която ми остана! — сприхаво отвърна той.
Докато се занимаваха с раната, около каруцата се събра тълпа от пътници. Зяпаха Лиан и подхвърляха шегички за вероятната му участ.
— И на моя брат’чед Марли ей тъй му се зачерви кракът — дърдореше огромна дебела жена на трудна за налучкване възраст. Беше опряла внушителния си бюст в ритлите. — Червената ивица се проточи нагоре чак до слабините и докато се усетим… онуй му падна.