Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
— Колко малко ни дели от пустотата… — промълви Надирил и се подпря на възглавниците.
Лилис притича да ги оправи.
— Благодаря ти, дете. — Ръката му се отпусна като сивкава буца върху белоснежния лен на чаршафите. — И колко лесно би било да ни смажат…
— Искам да поговорим за Лиан — настойчиво се намеси Малиен.
— Потайната Малиен най-сетне подаде глава от черупката си — раздразнително се заяде Мендарк.
— От Тенсор научих колко е лесно да сбърка водачът, а от вас двамата — колко капани го дебнат по пътя! Исках да изтъкна каква огромна несправедливост бе проявена спрямо Лиан.
— Гузната съвест ли говори с устата ти? — сопна се Мендарк.
— Да, изпитвам угризения. Колкото и надарен летописец да е Лиан, той е почти безпомощен в околния свят. Аз постъпих зле с него в Каркарон.
— Да бе… — не отстъпваше Магистърът. — Ала не беше толкова безпомощен, когато отведе Каран горе, за да ни предаде.
— Аз го опознах. Надзърнах в душата му — той е невинен.
— Да го беше видяла в Готрайм през онези нощи, нямаше да си толкова убедена — още по-несговорчиво рече Мендарк.
Пак взе да му се струва, че всички в тази стая са се настроили срещу него.
— И аз вече не съм особено склонен да ти вярвам! — озъби му се Игър. — Толкова отдавна изкривяваш истината в своя полза, че си загубил способността да я разпознаваш.
— Аз държа на доброто си име! — вбеси се Магистърът.
— Че как да не държиш — нали се крепи на собствените ти измислици! Цялата ти слава е твое собствено творение.
— Ти пък си един жалък неудачник!
— Транксът не би се съгласил с тебе — опита се да ги укроти Надирил. — Чуй ме, Мендарк — сега виждаме другояче извършеното от Лиан.
— Преди да се съглася, бих искал да чуя и какво има да каже Каран. Защо е отишла доброволно да служи на Рулке?
— Защото си е такава по нрав! Познавам я и… не би позволила лесно някой да я разиграва — отсече Малиен и най-после отпи от чашата.
— Значи се споразумяхме — натърти библиотекарят. — Край на приказките за съд над Лиан, връщаме му свободата.
— Така да бъде — отстъпи Мендарк. — Ще ти угодя, но ще го Държим под око до завръщането на Каран, иначе знае ли се…
— Ще възложа тази задача на някои от малкото останали ми верни уелми — предложи Игър. — Вартила ще отговаря за това. Малиен, а ти не се тревожи — косъм няма да падне от главата му.
Мендарк се усмихна неискрено. Съотношението на силите пак се променяше. Той губеше опора под краката си, затова пък Игър отново се издигаше. След Хависард нищо не му вървеше както трябва, а и не знаеше какво да стори.
— Да се заемем с истинския си проблем — Рулке! — подкани ги Игър.
— От онази машина ми се омръзва кръвчицата — смънка Магистърът, наежен в креслото си като лешояд. По раменете му и тапицерията се ронеха люспици кожа. — Рулке ще ни унищожи. Нямаме оръжие, което да го възпре. Нито защита!
— Тогава да се хващаме на работа и да намерим! — скастри го Игър. Застанал прав до камината, той изглеждаше двойно по-едър от Мендарк. — Рулке понесе тежък удар в Каркарон. Може би не е толкова велик, колкото би искал да се заблуждаваме. Това ми дава нова надежда.
— Ами планът на Шанд да изработим втора златна флейта? — напомни Малиен.
— Ако я имахме — размечта се Мендарк, — бихме могли да го сварим неподготвен. Да рискуваме всичко, за да спечелим всичко — машината!
— Флейтата не може да се мери с тази машина — завъртя глава Игър. — Тя просто отваря портали от едно място към друго. А машината е и оръжие, и защита. И не забравяйте, че за флейтата се нуждаем от червено ааканско злато, а то не ни достига.
— Но Фейеламор има предостатъчно! — изсумтя Мендарк, все още озлобен от неуспеха.
— Ти си играй с твоите фантазии, ако искаш! — с пренебрежение изтърси Игър и тръгна към вратата. Тази вечер изобщо не куцаше. — А в истинския свят аз трябва да управлявам империята си и да смазвам бунтове, да не споменавам за главоболията с транкса. Видели са го недалеч — във Фейдонската гора. Ще го подгоня още сутринта.
Мендарк се затвори в стаята. Не се съмняваше в правотата си. Задължително беше да сътворят нова флейта. Нищо друго нямаше да им помогне.
„Нямаш злато!“ — сякаш кресна някой друг в главата му.
Дори когато се проснеше по гръб в леглото, ставите му пареха. Струваше му се, че през последния месец се състари с десетилетия.
Завлече се в банята и се отврати от отражението на лицето си в огледалото. Едва се въздържа да не забие юмрук в стъклото. Животът му изтичаше като водопад, но оставаше толкова несвършена работа! Той отпадаше прекалено бързо — след броени месеци щеше да е прикован към постелята от своята немощ, а след не повече от година щеше да е труп.