Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Клиентът ѝ внезапно надигна глава.
— Какво става там? — изръмжа той, отблъсна я тромаво назад, изправи се и се приближи със залитане до прозореца. Предчувствието на Она за нещо ужасно се засили още повече, когато той дръпна резето и го отвори широко. В стаята нахлуха безумни, ужасяващи звуци. Сякаш насред „Кардоти“ се водеше битка.
— Кралят! — извика той, завъртя се и се блъсна във високия скрин, като едва не се стовари върху нея. Измъкна меча си от ножницата му и тя се сви уплашено назад. — Кралят!
Изтича покрай нея, блъсна се в заключената врата, изруга, вдигна крак и разби ключалката с един ритник, след което се измъкна с кашляне в коридора. След него в стаята нахлу кълбящ се пушек, но не със землистия мирис на хъск или сладникавия аромат на чага, а пушек от горящо дърво, остър и лют.
Какво се беше случило? Она бавно се надигна от леглото с омекнали колене, приближи се до прозореца и надникна навън.
Долу, в двора, се мятаха тела, метал проблясваше под безумната светлина на пожар. Изсъхналият бръшлян от едната страна на сградата гореше чак до покрива. Хора крещяха, биеха се, бореха се един с друг, изтласкваха ги към заключената порта в ръмжаща тълпа, размазваха ги в резетата. Тя видя размахващи се остриета. Видя паднали и смазани тела.
Отскочи назад, хълцаща от страх, в гърлото ѝ дращеше. Изтича до вратата, изкълчи глезена си заради високите обувки и падна до рамката. Излезе с накуцване в коридора, който обикновено беше мрачен, а сега заради пушека беше абсолютно тъмен.
Някой, който се давеше в кашлица, се вкопчи в нея и едва не я събори на земята.
— Помогни ми! — изграчи тя. — Помощ!
Мерилий, с изкривена маска, ококорени и безумни очи, увисна тежко на ръката ѝ.
— Махни се от мен, кучко!
Она я удари в лицето и тя политна пищяща през вратата. Парещите кокалчета на пръстите ѝ бяха окървавени. Очевидно достатъчно огън може да намери злоба у всеки един човек.
Звънна счупено стъкло. Горящото дърво пукаше и се пръскаше. Викове, изпълнени с болка и ярост, се разнасяха из давещия мрак. Изпод някаква врата проблясваха пламъци. Она притисна длан към устата си, залитна няколко крачки напред. Някой изтрополи покрай нея, удари я с лакът и я блъсна към стената.
Тя се свлече на колене, като не спираше да кашля, да се дави и да плюе. Не виждаше нищо през дима. Не можеше да диша заради дима. Някой крещеше.
— Кралят! Кралят!
— Помощ! — изграчи тя.
Но никой не я чу.
Осприя, лятото на 580 г.
— Мога ли да получа туника? — попита Предо.
Вече три месеца беше вътре и беше решил, че войниклъкът е неговият живот. Беше опитал много други неща, но те не се бяха развили добре. Беше рязал кесии в Етрисани, докато едва не го хванаха, след това беше държал огледало за един комарджия в Муселия, докато едва не го хванаха, после беше съгледвач на едни бандити в Етрея, докато не ги хванаха всичките и не ги избесиха — с изключение на него, защото не беше гледал достатъчно зорко. Но най-вече беше правил свирки. Известно време работи в един бардак в Талинс, който беше разкошен, но трябваше да спи под стълбището, а после го изхвърлиха, защото се сби с едно от момичетата. Общо взето, момичетата бяха много по-популярни, което винаги се беше струвало наопаки на Предо. Ако искате някой, който наистина умее да се оправя с пишки, определено трябва да изберете такъв, който си има собствена. Въпрос на здрав разум, нали? Вървете при експерт. Но на Предо му се струваше, че много малко хора притежават здрав разум и много неща бяха обърнати наопаки. Такъв е животът, нали? Трябва да извличате най-доброто от онова, което ви предлага.
Изхвърлиха го от бардака и когато надигна глава от канавката, сержантът, който набираше новобранци, стоеше от другата страна на улицата и обещаваше добра храна и слава на всеки мъж, който се бие за великия херцог Орсо. Предо си каза: Ще взема да пробвам. И ето го, три месеца по-късно, седнал край лагерния огън на един хълм не къде да е, а близо до проклетата Осприя. Това и насън не би му хрумнало.
— Туниките са за ветерани — каза Франчи, докато нежно потъркваше имената на битките, избродирани върху неговата със златни и сребърни конци около белия кръст на Талинс.
Цял живот от победи. Колкото повече бродерии имаше войникът, толкова повече го уважаваха. Предо искаше поне малко да го уважават. Искаше да се чувства част от семейството. Никога не беше имал семейство. Нито пък го бяха уважавали, като стана дума за това.