Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Русият младеж седеше до мен. Помня, че се усмихна-съвсем леко, но това ме накара да се усмихна и аз. Изглеждаше като принц.
Здравей, Пейдж - каза.
Попитах къде съм.
- Това е болница, а аз съм твоят доктор.
- Не ми изглеждаш достатъчно стар за доктор. - Или достатъчно страшен, рекох си наум. - На колко години си?
- На осемнайсет. Още се уча.
- Не си ми зашил ръката накриво, нали?
Той се засмя.
- Постарах се, колкото можах. После ще ми кажеш дали си доволна.
Каза ми, че е съобщил на баща ми къде се намирам и че той вече идва насам.
- Малко ми се гади - оплаках се.
- Това е нормално. Като си починеш, ще ти мине. Още е рано да се храниш, но за вечеря ще ти донеса нещо вкусно. - И той стоя край мен през целия ден, като ме остави само колкото да ми донесе сандвичи и бутилка ябълков сок от столовата на болницата. От баща си знаех, че никога не бива да разговарям с непознати, но по някаква причина изпитвах доверие към това мило, грижовно момче:
Доктор Никлас Нигорд, стажант от Сционската цитадела в Стокхолм, ме опази жива през онази нощ. Преведе ме през трудния момент на осъзнаването на моите способности. Ако не беше той, може би нямаше да издържа на шока.
Няколко дни по-кьсно баща ми ме откара у дома. Той познаваше Ник от една медицинска конференция. След изтичането на стажа си Ник щеше да остане на постоянна позиция в СциСОНИ. Той така и не ми обясни какво е търсил в маковото поле, но докато баща ми чакаше долу в колата, коленичи пред мен и ме улови за ръцете. Помня, че си мислех само колко е красив и колко съвършено се извиват веждите над дълбоките му, прохладно зелени очи.
- Пейдж - каза много тихо. - Чуй ме внимателно. Това е много важно. Казах на баща ти, че си била нападната от куче.
- Но това беше жена.
- Да - но жената е била невидима, sôtnos19. Някои възраст-ми не разбират от невидими неща.
- Но ти разбираш - отвърнах, уверена в мъдростта му.
- Така е. Но не искам другите възрастни да ми се смеят, затова не им казвам. - Той ме докосна по бузата. - Не бива никога, с никого да споделяш за нея, Пейдж. Нека това да си остане наша тайна. Обещаваш ли?
Аз кимнах. Бих му обещала всичко на света. Той ми бе спасил живота. Гледах го през прозореца на колата, докато баща ми ме откарваше обратно към цитаделата. Той вдигна ръка и ми помаха. Обърнах глава едва когато свихме зад ъгъла.
Все още пазя белези от онова нападение, скупчени като грозд в средата на лявата ми длан. Духът ми бе причинил и други наранявания, чак до лакътя, но с времето те се заличиха, докато тези на дланта останаха.
Спазих даденото обещание. Седем години не промълвих нито дума. Държах тайната близко до сърцето си, като цвете, което цъфти през нощта, и мислех за нея само когато оставах сама. Ник знаеше истината. Ник държеше ключа. През цялото време се питах къде ли го е отвела съдбата и дали си спомня за малкото ирландско момиче, което бе отнесъл от маковото поле. И ето че след седем дълги години получих своята награда - той ме откри отново. Само да можеше да ме открие и сега.
От долния етаж не долиташе нито звук. Докато часовете се изнизваха, се вслушвах да чуя отекващи стъпки или протяжната мелодия на грамофона. Но чувах само все същата плътна тишина.
До края на деня потънах в неспокоен сън. През тялото ми преминаваха горещи вълни, останки от последната атака на флукса. Час по час се сепвах, а пред очите ми прелитаха картини от миналото. Бях ли носила изобщо нещо друго освен тези туники, тези обувки? Бях ли познавала свят, свободен от духове и бродещи мъртви? От Емити и Рефаими?
Събудих се от чукане на вратата. Едва успях да се загърна със завивките, когато Лордът влезе в стаята.
- Камбаната скоро ще удари - каза, като остави в края на леглото чиста униформа. - Обличай се.
Изгледах го мълчаливо. Очите му се задържаха за момент върху мен преди да излезе, затваряйки вратата зад себе си. Взорът им не изразяваше нищо. Станах, пристегнах косата си отзад на тила и се измих с ледената вода. После навлякох униформата, вдигайки догоре ципа на жилетката. Кракът ми изглеждаше оздравял.
Когато слязох долу, заварих Лорда да прелиства стара, прашасала книга. „Франкенщайн“. Сцион не разрешаваше подобна фантастична литература. Нищо за призраци или чудовища. Нищо дегенератско. Пръстите ми потръпнаха от копнеж да се пресегна и да разгърна страниците й. Бях я виждала в библиотеката на Джаксън, но така и не намерих време да я прочета. Лордът остави книгата настрани и се изправи.