Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Загледах се в осветените от факлите работници — бяха стотици и хиляди. Майсторите на платна бяха напъплили мачтите подобно на мравки, а заварчиците приличаха на дяволи от ада с нажежените си инструменти. До носа ми достигна уханието на сандалово дърво, миризмата на катрана от въжетата и на корабното платно на мачтите. Брат Гуидо ме потупа лекичко по рамото. Обърнах се, за да видя какво ми показва — там, от другата страна на реката, където всичко бе потънало в мрак, се очертаваше неясният корпус на друг кораб, а след него на още един и още един — докъдето ти око види. Вече разбрах защо бяха поставили хора до брега, за да гасят свещите — ако бяха достигнали по-надолу по реката, щяха да подпалят цялата армада и да я превърнат във въглени. Корабите отвъд замъка бяха напълно готови за отплаване. Наблюдателницата на най-близкия от тях се намираше току под върха на кулата, на който бяхме застанали, и почти на същата височина. Знамето на Пиза с характерния кръст на града плющеше толкова близо до мен, че бих могла да го хвана. Мадонна! Ама какво става тук?
Очевидно ахването ми е било много по-високо, отколкото съм си дала сметка, защото веднага след това отдолу се чуха викове и корабостроителите започнаха да ни сочат. Половин дузина от тях се втурнаха по спираловидната стълба.
— Към реката! — изкрещя брат Гуидо и сграбчи ръката ми, сякаш се канеше да скочи в мрачната бездна под нас.
Дръпнах ръката му толкова силно, че едва не я изкарах от рамото му, и изкрещях:
— Да не си полудял?! Твърде високо е! — И наистина — от мастиленочерната вода ни отделяха най-малко дванайсет метра. — Ето тук! — посочих и скочих — уж по посока на реката, но всъщност към наблюдателницата на мачтата на най-близкия кораб. Протегнах ръка към монаха и го подканих: — Хайде, скачай!
Той отскочи, обаче расото му се оплете в краката и той едва успя да се залови за перилата на наблюдателницата. Сграбчих и двете му ръце и прошепнах:
— Само не се паникьосвай! — Погледнах го в изпълнените с ужас очи и допълних: — Не се страхувай! Държа те! — Нищо че бедните ми рамена вече щяха да изскочат от ямките си под силата на тежестта му. — Опитай се да се хванеш с крака за въжетата!
Сандалите му намериха въжетата и той успя да се задържи за тях с крака. Но в мига, в който се уверих, че е стабилен, аз вече се спусках по съседното въже като същинска корабна маймунка. Ако успеем да стигнем до брега, преди те да стигнат нас… ако успеем да стигнем до брега, преди те да успеят да стигнат нас… Вече бях на палубата, но веднага след това дочух скърцане на дъски зад гърба си.
— В капан сме! — изсъсках по посока на слизащия по другото въже монах. — В трюма, бързо! — посочих решетката и скочих, а брат Гуидо ме последва толкова бързо, че едва не ме смачка.
Претърколихме се зад купчина чували и затаихме дъх. Над главите ни прозвучаха стъпки, последва скърцане на нови дъски, човешки гласове, задаващи въпроси. Решетката бе заляна от светлина на факла. Търсеха ни. Знаех, че ако се сетят да слязат тук, ще ни открият. Но след едно плъзване на факлата стъпките по дъските се отдалечиха — тръгнаха да ни търсят на другия кораб.
След известно време брат Гуидо се опита да се надигне, обаче аз го дръпнах обратно надолу — не трябваше да се показваме, докато не сме сигурни, че теренът е съвсем чист. Реших да преброя хиляда удара на сърцето, обаче бях преброила едва до триста, когато в стомаха си усетих едно познато разтърсване. Скочих като стрела и просъсках:
— Движим се! — Брат Гуидо също скочи на крака. — Бързо!
Изкатерихме се на палубата, но докато стигнем до перилата, разстоянието между нас и брега вече беше станало толкова голямо, че ако скочехме, със сигурност щяхме да се удавим. Обърнахме се бавно, напълно съзнавайки какво ще видим зад гърбовете си. Бяхме наобиколени от факли, подредени в полукръг, всяка от тях осветяваща грозната мутра на моряка, който я държеше. Загорели, целите в белези и беззъби до последния от тях, сбръчкани и натъпкани с мускули като чували с орехи, те не изглеждаха никак доволни да ни видят. Мамка му!
Най-високият и най-грозният направи няколко крачки към нас — очевидно беше капитанът. Насочи факлата си към лицето на брат Гуидо, а първият му помощник стори същото пред моето. Само дето поздравът към мен се състоеше от похотлива усмивка и опипване на гърдите. Изплюх се в лицето му само миг преди неговият капитан лично да му зашлеви звучна плесница. Първият помощник се обърна, за да изплюе един зъб (вероятно последния си), след което продължи да изпълнява задълженията си с факлата, без да прояви никакви лоши чувства към капитана. Майко Божия! Ама че грубияни!