Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Докато течението ни отнасяше към средата на тъмната река, зърнахме Ток, приведен ниско над пристана, гледащ кръвнишки след нас. И когато брат Гуидо измъкна две почти разцепени гребла от дъното на малката лодка, аз се почувствах достатъчно спокойна, та да помахам на великана, който ни беше изпуснал. След малко той се превърна в пигмей, а накрая, при поредния завой на реката, изчезна от погледа ми.
— И сега какво? — попитах.
Брат Гуидо се опитваше да управлява спасителния ни съд, за да го задържи насред буйното течение на реката. Поклати глава. Тъмните му къдрици бяха залепнали по челото му от пот.
— За първи път мога спокойно да кажа, че нямам никаква представа какво да правим оттук нататък. Чичо ми — нашето единствено спасение, го няма. Подписах смъртната му присъда в мига, в който седнах до него на фестивала. Разбрали са, че ще му покажа „Примавера“. Ти беше права — трябваше да отидем при него скрито.
Права или не, сега не беше време да се правя на важна.
— Виновни са стридите — отбелязах, най-сетне имаща възможността да споделя с него едно свое подозрение от снощи. — Златното плато със стридите е било предназначено за нас — за да убие цялото семейство начело на масата.
Той кимна в знак на съгласие и отбеляза:
— В такъв случай трябва да благодарим на Бога, че никой от нас не хапна от тях — ти, защото не ги обичаш, а аз заради постите. Да, светецът действително ме спаси.
Може би. Но потреперих, когато се сетих, че му се размина само на косъм да хапне от стридите, които му бях отделила за закуска — ако не беше връхлитането на Ток, той щеше да сподели съдбата на чичо си. Иронията във всичко това бе, че сега същият този Ток бе изпратен да ни убие от Николо, който, ако беше постъпил като добър син и се бе появил на вечерята, щеше да яде от същото това плато и също да умре. Майко Божия! От математиката на убийствата получих главоболие!
— Ако не по този начин — обади се отново брат Гуидо, — щяха да се справят с него по друг. И сега ние не можем да осъществим аудиенцията си при Лоренцо Медичи — единственият човек, който би могъл да ни спаси. Направо не знам какво да предложа, нито къде да те заведа. Носим се по течението — в буквален и в преносен смисъл. Ние сме като лист отбрулен по водите на реката и затова се налага да се оставим в Божиите ръце.
Обаче аз нямах никакво намерение да позволявам на Бога да ръководи шоуто.
— Не можем да се предадем така лесно! — извиках. — Все трябва да има място, където можем да отидем!
Брат Гуидо ме погледна в очите. Неговите бяха безизразни и смирени.
— Не — поклати глава. — Ако не се случи някакво чудо, с нас е свършено.
Огледах се, отчаяно търсейки някакво разрешение на въпроса, но единственото, което зърнах, бе странният пейзаж от тъмни къщи, подредени от двете страни на Арно. А после, подобно на проблясък на Полярната звезда, в един от прозорците се появи светлинка. После още една. А след това по цялото протежение на брега, нагоре и надолу — всеки прозорец, всяка врата, всяка тераса и балкон, се изпълниха с факли и свещи. Всяка лампа беше запалена, всяко огнище — накладено, всяка кутийка огниво — отворена. Възможно ли е това да е свързано с нас? Възможно ли е това да означава, че Ток бе вдигнал на крак целия град и сега всички се опитват да ни открият? Не, разбира се, че не. Защото вече цяла Пиза бе залята от светлина, подобно на едно божествено съзвездие. А после, докато се оглеждахме, светлинките наводниха реката като звезди, плъзгащи се по повърхността на водата — тълпите от двата бряга започнаха да пускат малки хартиени лодчици с по една запалена свещ. Тази огнена флотилия се понесе заедно с нас по течението, докато накрая не обкръжи малката ни лодка, подобно на огнени цветя. Въпреки положението, в което се намирахме, аз се усмихнах щастливо. Забелязах, че брат Гуидо също се усмихва.
— Това ли е нашето чудо? — попитах го аз.
— Може би — кимна той. — Това е празникът на светлината — Луминара, който се провежда всяка година вечерта в деня на свети Раниери. Трябваше да се сетя, че…
Млъкна, сякаш се бе задавил, и аз се приведох към него, като в притеснението си изхвърлих моето весло през борда. Уплаших се да не би да е получил сърдечен пристъп. Може и да беше пораженец, ала той бе единственият съюзник, който ми бе останал на този свят. Златистият отблясък на хилядите свещи бе напълно достатъчен, за да видя колко бе пребледнял.