Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Какво има? — извиках, а когато той не отговори, аз го хванах за раменете и го разтърсих. — Брат Гуидо, какво става?
— Светлината! — прошепна накрая той, а очите, с които ме погледна, бяха по-ярки и от най-ярката факла в Пиза през тази нощ. — Следвай светлината! Чичо ми ни показа пътя! Значи последните му думи към мен са посочили пътя ни за бягство!
Сърцето ми се разтуптя като обезумяло.
— Но къде отиват тези лодчици? Накъде води светлината?
Той посочи надолу и отвърна простичко:
— Към морето.
И ние продължихме да следваме безбройните хартиени лодчици, отнасящи своите свещи към морето.
Ала много скоро, преди църковните камбани на града да отброят следващия четвърт час, започнахме да си даваме сметка, че крайната ни цел не е открито море, а място, което е значително по-близо. Защото една прищявка на течението принуждаваше всяка хартиена лодка да се насочи към едно широко заливче — нещо като чудо, което, подобно на езеро, бе разположено в подножието на огромна, подобна на замък постройка. А завоят на реката на същото това място означаваше, че свещите трябваше да спрат. Огнените лилии се събираха бързо, образувайки огнено езеро — безсъмнено прекрасна гледка.
На този етап почувствах три неща.
Прима коза: Удивление от гледката.
Секонда коза: Облекчение, че в крайна сметка няма да излезем в открито море с това подобие на воден съд, което при това разполагаше само с едно гребло и вече се пълнеше с вода.
Терца коза: Все по-нарастващ страх, че всеки момент ще пламнем. Но съвсем скоро стана ясно, че хилядите свещи в хартиените лодки биват изгасяни от някого или от нещо, защото в мига, в който достигнеха брега, те угасваха — така бързо, както и бяха запалени. Докато лодката ни се носеше по течението, забелязахме безброй тъмни фигури, всяка от тях с кофа в ръка, които изгасяха свещите в мига, в който се доближаха до тях. Предположих, че са наети за тази работа от гражданите, за да намалят риска от избухването на пожар в тази суха пролетна нощ, ала нещо тайнствено и безмълвно в действията на тези хора ме накара да замълча и да се сниша на дъното на лодката още при първия знак с ръка на брат Гуидо. Лодката ни се спря в крайбрежните храсталаци и ние изпълзяхме предпазливо сред тях. Брат Гуидо веднага ме придърпа на земята.
— Къде сме? — прошепнах.
— Това е Фортеца Векиа — старият замък. Виждаш ли назъбената кула горе?
Надникнах внимателно между листата на храстите и прошепнах:
— Нарече го „старият замък“. А сега какво е?
— Арсеналът на града.
Дори и аз бях наясно какво означава арсенал — спала съм с достатъчно корабостроители. Но също така знаех, не за работата си те са зависими от дневната светлина. Не бях чувала някой да работи нощем.
— Какво става тук? — продължих да шепна.
Брат Гуидо сви рамене и ми направи знак да тръгваме. Приведени о две, ние изпълзяхме от шубраците и се насочихме към подножието на крепостта. Поехме по протежението на оградната стена, скрити в огромната й сянка. Когато приближихме входа, дочухме звуците от строителството — чукане, запояване, рязане с трион, както и виковете на работниците, които, благодарение на някакъв странен акустичен трик, не достигаха до откритите води на реката.
— Завоят на реката, както и дебелината на крепостните стени очевидно задържат звуците и не им позволяват да бъдат чути от града — прошепна брат Гуидо.
Посочи нещо нагоре — малка врата, през която влязохме. Над нас се извисяваше порутената кула на стария замък, с поизронена спираловидна стълба и гарвани, гнездящи в бойниците. Започнахме да се изкачваме нагоре, за да се отдалечим от оглушителната какофония от звуци, и накрая стигнахме самия връх на кулата. Зад нас Пиза проблясваше като небесния свод на Венера. Ала под нас се простираше гледка, принадлежаща към селенията на Марс.
По изкуственото езеро във вътрешността на огромния, полуразрушен замък бе наредена цяла флотилия гигантски кораби на различни етапи на завършване. С яките си носове и назъбените предни части те бяха точни копия на картината, която бях зърнала онзи ден.
— Корабът от кулата! — прошепнах възбудено на брат Гуидо в миг на просветление.
Той закима ентусиазирано. И той го бе осъзнал — видът на тези бойни кораби бе изобразен с абсолютна точност над вратата на Наклонената кула в Пиза. Знак, следа, шифър, записан в камъка. Бях сигурна повече от всякога, че тази бойна флотилия е по някакъв начин свързана с „Пролетта“ и рисунката, скрита в корсажа ми.