Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
– Не, милейди, не мога.
Челото ѝ се намръщи разочаровано.
– За мен ще бъде удоволствие да танцувам с вас – каза Саймън и се наведе през Дрейвън, за да говори с нея.
Остра болка от ревност проряза сърцето му, но той не каза нищо. Вместо това, фокусира мислите си върху сервирането на храна за Емили. Наблюдаваше грацията на движенията ѝ, докато ядеше. И когато тя се протегна за бокала и сложи устните си на мястото, от което той беше пил, го побиха тръпки. Имаше нещо толкова интимно в този жест. Сякаш почти бяха споделили целувка.
– Храната не е ли по ваш вкус? – попита тя с тих глас, когато забеляза, че той не яде нищо.
Дрейвън поклати глава.
– Храната е добра.
– Тогава защо не ядете?
– Не съм гладен.
– Знаете ли милорд, не съм ви виждала да ядете достатъчно, за да се утоли глада дори на пчела. Как сте пораснали толкова голям само от въздуха.
– Оставил съм яденето на Саймън – каза Дрейвън сухо. – Той се храни достатъчно и за двама ни.
Емили се засмя, когато погледна към чинията на Саймън, която беше напълнил с кралска порция от пиле, фазан, печени ябълки и праз лук.
– Какво? – попита Саймън, щом забеляза вниманието ѝ.
– Тя само се възхищава на лакомията ти.
Саймън преглътна залъка си и се протегна за бокала.
– Хубава храна, добра музика и приятни жени са всичко, което искам в живота си, за да бъда щастлив. Един ден, братко, надявам се, че ще опиташ комбинацията.
Дрейвън се облегна назад в стола си, отказвайки да захапе стръвта. В интерес на истината, не се чувстваше добре от това. Всичко, което искаше, бе да напусне проклетото място.
Присъствието на Емили до него бе единственото облекчение, което имаше.
Той я наблюдаваше, докато тя деликатно отхапваше крехкото парче пилешко и облизваше соса от рубинено червените си устни. Удобството му се превърна в покрито с игли легло, които го промушваха навсякъде.
Щеше да е грубо да напусне. Знаеше го. И все пак...
Страдал си по-зле.
Така ли беше? Не помнеше дори много сериозните му рани от битки да са го болели толкова много, колкото слабините му точно сега.
Изглежда сякаш бе минала цяла вечност, преди музикантите да бъдат извикани и хората да започнат да стават от масата. Саймън избърза да хване Емили за ръката и да я поведе да танцуват.
Дрейвън гледаше със завист. Нямаше накуцване в походката на Саймън, нямаше болка в крака му. И за момент си пожела да не беше изтичал пред коня на баща си.
При тази мисъл го изпълни срам. Животът на Саймън си струваше. По-добре той да изгуби крака си, отколкото Саймън живота си.
Просто му се искаше веднъж в живота си, той да е този, който танцува.
Дрейвън въздъхна, надигна се от масата и отиде да търси някакво успокоение навън на бойните кули.
Емили прекъсна танца си, веднага след като видя, че Дрейвън напусна. Мракът сякаш го обгръщаше, все едно веселието на нощта го депресираше.
– Къде отива той? – попита тя, като се чудеше дали има някаква истина в подозренията ѝ.
Саймън се обърна, за да погледне.
– Бойните кули, без съмнение.
– Бойните кули? – Тя се намръщи. – Защо?
Саймън сви рамене.
– Той прави това, откакто се помня. Прекарва повечето от нощите, като ходи по тях.
– Защо? – попита тя.
Саймън ѝ махна да го последва към усамотен ъгъл на залата.
Веднага, след като се отдалечиха от другите, той заговори.
– Трябва да се закълнете, че никога няма да повторите това, което ще ви кажа.
– Кълна се.
Саймън млъкна за минута, сякаш да събере мислите си. Дълбока мъка набразди челото му.
– Не можете да си представите детството, което Дрейвън преживя, милейди. Баща му никога не е искал син. Той желаеше наследство. Той искаше Дрейвън да бъде трениран воин, не мъж, и направи всичко, което можеше да измисли, за да убие човешката му страна.
Емили се вторачи в него, докато се опитваше да проумее какво ѝ казва той.
– Не разбирам.
Скръбта в очите му се засили.
– Дрейвън не спеше много, защото баща му виждаше съня като слабост. Да спи, означава да е уязвим. Всеки път, когато видеше Дрейвън да дреме, той го биеше, за да се събуди.
Тя си спомни яростта, която беше видяла в очите на Дрейвън, когато го беше събудила в овощната градина. За момент, всъщност се беше притеснила, че Дрейвън ще я удари.
– Как е могъл Харолд да стори това? – попита тя.
– Баща му нямаше сърце – прошепна Саймън. – Лордовете на Рейвънсууд точно затова са толкова велики воини, защото всички са научени да не чувстват нищо, освен гняв и омраза. Лесно е да останеш силен в битка, когато нямаш нищо в живота, на което да държиш. Всъщност, те винаги са приветствали смъртта и облекчението, което тя им носи в техните мизерни, самотни животи.