Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Ясно бе, че Саладин се бе опитал да ги подмами в капан предишната нощ. Но също така бе ясно, че щеше да е много добре, ако успееха с едно нападение да разбият или изгорят обсадните машини. Стените на Газа нямаше да устоят на каменни блокове и гръцки огън особено дълго и след това всички мъже, жени, деца и животни щяха да бъдат принудени да се натъпчат в крепостта.

Саладин не знаеше колко рицари има зад стените, неговите конници не бяха имали възможността да видят повече от един ескадрон от шестнадесет мъже. И тъй като нямаше нападение от обсадения град през първата нощ, когато изглеждаше най-изкушаващо, то Саладин можеше да си помисли, че редиците на рицарите са прекалено слаби за подобно нападение. Следователно трябваше да ударят по средата на деня, насред работата или по време на следобедната молитва, точно когато врагът смята, че подобна атака няма да има. Въпросът бе единствено какво щеше да им коства това, изразено в загинали рицари, и дали си струваше цената.

Оръжейникът смяташе, че това е добра възможност. Обсадните машини бяха разположени близо до стените на града и тъй като той се намираше на височина, нападението щеше да се извърши по нанадолнище. Ако нападнеха неочаквано, можеха да стигнат още по-напред, преди врагът да се събере за контраудар. Да, имаха добра възможност да подпалят обсадните машини. Щеше да им струва живота на близо двадесет братя. Според него си струваше да заплатят тази цена, защото тези двадесет живота щяха да удължат обсадата поне с месец и така Йерусалим щеше да е спасен.

Арн се съгласи, всички други кимнаха в знак на съгласие. След това Арн реши, че той сам ще предвожда нападението и че тогава оръжейникът ще поеме командването вътре в града, както и че всички братя ще участват, включително и онези, на които в друг случай това щеше да им бъде спестено заради леки наранявания. Ако започнеха да подготвят мехове с катран и гръцки огън от сутринта, нападението можеше да бъде проведено точно в най-горещата част на деня и в часа за молитва на неверниците. Така бе решено и Арн се върна при стените, за да се покаже както на защитниците на града, така и на враговете. Веднага щом стигна там, нареди градската врата да бъде отворена, а подвижният мост — спуснат. Както очакваше, това предизвика вълнение в противниковия лагер, но тъй като не се случи нищо повече, те бързо се захванаха с работата си оттам, където я бяха прекъснали.

Той направи обиколка на градската стена, която се свързваше с крепостта и залива както на север, така и на юг. Там, в лявата част на града, ровът беше дълбок и пълен с морска вода. Това бяха най-силните части на Газа, там нямаше да има никаква атака в началото на обсадата. Най-слабите части бяха надалеч на изток около портата и съвсем правилно именно там Саладин строеше своите катапулти. Голямата конница навън бе безопасна, докато не паднеха стените, мамелюците щяха единствено да стават все по-нетърпеливи с течение на времето, без да имат с какво да се занимават. Най-важната част от битката, щеше да се състои около градските порти и да се води между стрелците на Газа и Саладиновите пехотинци и военни инженери, които щяха да опитат да се прехвърлят през рова и да достигнат стените, за да ги минират и да ги взривят с огън, за да пробият и конницата да може да се вмъкне през тях. Арн знаеше добре какво предстои — скоро смрадта от всички убити сарацини около стените щеше да надвисне като гадна миризма на пържено над цяла Газа; за щастие вятърът през повечето време беше западен и щеше да духа към обсаждащите. Но все пак това беше като да се надбягваш с времето. Ако врагът искаше да пробие стените, накрая щеше да успее. Ако след това пожелаеше да събори и вътрешните стени на крепостта и да влезе в нея, щеше да успее и в това. Помощ не можеха да чакат от Йерусалим или от Ашкелон, който се намираше на север покрай брега. Газа бе оставена изцяло на Божията милост.