Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Оръжейникът кимна и се отдалечи с бърза крачка.

— Ела! — каза Арн на Арман и го заведе до укреплението при кулата на градските врати, така че двамата застанаха напълно видими за врага точно под флаговете на тамплиерите. Самият Арн в момента бе единственият облечен в бяло рицар, който се виждаше горе сред защитниците на Газа.

— Какво ще се случи сега, след като те не се оставиха да бъдат измамени? — попита Арман.

— Първо Саладин ще покаже бойците си и когато приключи с това, ще има малко състезание по стрелба, което няма да значи кой знае какво — отговори Арн. — Първият ден ще е спокоен и само един човек ще умре.

— Кой ще умре? — попита Арман, учуден със сбърчено чело.

— Един мъж на твоята възраст, мъж също като теб — отвърна Арн с някаква почти тъжна нотка в гласа. — Един храбър млад мъж, който вярва, че има възможността да спечели голяма чест и може би за първи път да бъде част от една голяма победа. Един мъж, който вярва, че Бог е с него, въпреки че Той вече го е белязал като онзи, който трябва да умре днес.

Арман не се осмели да разпитва повече за онзи, който щеше да умре. Неговият господар Арн му бе отговорил сякаш бе някъде далеч, зареян в мисли, и сякаш думите му означаваха нещо, съвсем различно от онова, което му се струваше в първия момент, така както често говореха високопоставените братя в ордена.

Скоро цялото внимание на Арман бе привлечено от театъра извън стените, където Саладин, точно както господарят Арн бе предрекъл, сега показваше войската си. Мамелюкските конници минаваха, строени в редици по пет, възседнали красиви силни коне, златото по униформите им блестеше на слънцето, те разтърсваха копията си и вдигаха лъковете си, точно когато минаваха покрай онази част от градската стена до входната кула, където стояха Арн и Арман. Парадът отне почти час и въпреки че към края Арн изгуби бройката, той имаше ясната представа, че вражеската конница наброява повече от шест хиляди души.

Това беше най-голямата конна войска, която Арман някога бе виждал, струваше му се абсолютно непобедима, особено след като всички знаеха, че блестящите в злато мамелюци бяха най-добрите бойци от всички сарацински врагове. Но господарят му Арн не изглеждаше особено обезпокоен от видяното. А когато конният парад приключи, той се усмихна насреща му, потри доволно ръце и започна да разтрива пръсти, както правеше преди упражнения с дългия лък, който сега стоеше вътре във входната кула заедно с буре за бира, пълно с повече от сто стрели.

— До тук всичко изглежда добре, Арман, не мислиш ли? — попита Арн видимо въодушевен.

— Това е най-многобройната вражеска армия, която съм виждал някога — отговори Арман предпазливо, тъй като самият той всъщност не смяташе, че положението изглежда добре.

— Да, вярно е — отвърна Арн. — Но ние няма да излезем и да се надбягваме с тях там в равнината, както те сигурно се надяват. Ще останем зад стените, а с конете си те не могат да се прехвърлят. Саладин обаче не е показал същинската си сила все още, цялото това упражнение по яздене беше най-вече за да поддържа духа сред собствените им редици. Цялата си сила той ще покаже след онова, което ще последва сега.