Златният дявол

Тогава се случи чудо.

Някой пъхна в зъбите ми пълен с въздух мундщук. Захапах го и поех влажния кислород. Грабнах регулатора и притиснах език към отвора, през който влизаше въздуха, след това натиснах пречиствателния бутон и изчистих остатъчната вода. Поех дълбоко дъх и напълних дробовете си с животворен кислород. Издишах тежко и пак вдишах. После още веднъж. И още веднъж. След секунди вече си дишах нормално. Нагласих си маската, притиснах я към лицето и издишах силно през носа. Водата излезе през пречиствателната клапа и намали нивото на течността вътре в маската. Още две издишвания през носа и пак можех да виждам, макар че отчаяно исках да си избърша очите, защото солената вода пареше и замъгляваше погледа ми. Но не достатъчно, за да не видя ококореното лице, което плуваше пред мен.

Дъф току-що ми бе спасил живота. Исках да му лепна една целувка, но мисълта да извадя регулатора от устата си беше непоносима. Затова се задоволих да му покажа жеста за «ОК».

Той изчака, сякаш за да се увери, че всичко е наред. Репутацията ми вече беше лоша и аз правех всичко, за да я поддържам такава. Посочих регулатора, разперих ръце с дланите нагоре и свих рамене, което трябваше да значи: «Какво, по дяволите, стана?» Чрез сложна пантомима Дъф успя да ми обясни, че регулаторът се бил преметнал през рамото ми и някак си заседнал между раницата и бутилката ми. Ако Дъф не се бе появил, аз сигурно нямаше да го намеря. Не и без глътка въздух в дробовете си. Можех да надуя жилетката и да вдишам през резервния мундщук, но нямах нужното присъствие на духа. За втори път изпадах в паника. Страхът ми ставаше навик.

Ударът можеше да ме убие, но май ми беше спасил живота. Звукът от сблъсъка вероятно бе довел Дъф при мен. Трябваше да го питам за това по-късно, за предпочитане на бира на припек върху палубата на «Магьосник». Тази история сигурно след време ще разказваме на внуците си — как Дъф ми спаси живота в деня, в който намерихме съкровището. Засега обаче щеше да почака, имахме по-важна работа. Защото това, в което се бях блъснал, беше, разбира се, дървения корпус на кораба.

Дъф ме поведе и заплувахме покрай него. Гледката за мен беше поразителна. Неповторима и зловещо странна гледка на потопен кораб. Преди не се бях гмуркал край потънал плавателен съд. Най-близкото подобно преживяване беше потопен училищен автобус, на който попаднахме случайно при едно от гмурканията ни в залятата кариера. Беше оставен там като на шега, за развлечение на отегчените, приковани към сушата гмуркани от Средния запад. Но това тук беше съвсем различно нещо. На първо място размерът на развалината. После — призрачната й страховитост. Този плавателен съд лежеше тук от век и половина. В него вероятно са се удавили моряци. Авантюристи. Търсачи на съкровища. Хора, не по-различни от нас. Усещах присъствието им във водата край себе си и в мрачните сенки на развалината. Беше голям платноход — според тетрадката на Дан над 30 метра дълъг. Но завихрената вода не ни даваше възможност с Дъф да видим целия корпус наведнъж. Бяхме като слепци, които опипват слон, като хора, които сглобяват частите на мамут наум. Така корабът се превръщаше в химера — плод повече на въображението, отколкото направено от човешка ръка съоръжение от дърво и метал.