Вестителят на бурята

— Ваше Височество е много щедра в оценката си — усмихна се Дуркет, но тя видя очите му зад маската и те не се усмихваха. — Дали бих могъл да поговоря с регента, трябва да обсъдим един държавен въпрос, който със сигурност няма да представлява интерес за вас.

— Разбира се — отвърна тя и сви юмруци, едва устояваше на изкушението да забие един във физиономията му.

Канцлерът поведе Одака за ръка и високият регент се обърна към нея за миг, но Джанеса не успя да разгадае погледа му. Той изразяваше странна смесица от загриженост и заплаха, сякаш ѝ нареждаше да не прави глупости и в същото време искаше да е до нея, за да я защитава. Все пак Одака се остави дебелият канцлер да го отведе за дискусия на важни държавни въпроси, които явно не бяха от нейната компетенция.

Щом остана сама, тя едва успя да поеме чашата вино от преминаващия слуга, когато усети, че някой стои зад нея.

— Ваше Височество.

Женски глас, непознат, със сладникав тон, от който я полазиха тръпки. До нея стоеше дребна жена на средна възраст с лека усмивка на повехналото лице, което не беше скрито от маска. Роклята ѝ беше проста, от лилав сатен със сребърен филигран, а ръкавите — чисто черни.

— В отсъствието на вашия придружител, позволете да ви се представя. Аз съм баронеса Изабел Магрида от Дрелдун, а това е синът ми Леон — тя посочи към младежа до себе си. Маската на лисича муцуна бе вдигната колко да открие устата му, с която ръфаше гъши бут. Не би могъл да изглежда по-нелепо.

Като видя липсата на маниери у сина си, баронесата се смръщи, а младият Леон забързано скри бута зад гърба си и се поклони с изненадваща грация.

— За мен е чест — отвърна Джанеса и наклони леко глава, както ѝ беше показала гувернантката. — И моля, приемете съболезнованията ми за загубата на съпруга ви. Зная, че баща ми го ценеше много високо.

Всъщност ставаше дума за барон Харлан Магрида, коварна змия, и кралят беше доволен, че се е отървал от него, но дори Джанеса знаеше, че в двора много истини остават неизказани.

Устните на Изабел трепнаха леко, сякаш щеше да се усмихне в отговор, но се овладя.

— Да, всички скърбим дълбоко за него, най-вече поданиците му, които много го обичаха, а сега са принудени да понасят жестокостите на хуртските орди.

Поданиците на барон Харлан със сигурност го смятаха за чудовище и вероятно биха изказали благодарности на хуртите.

— Сигурна съм, че баща ми ще направи всичко по силите си, за да отблъсне нашествениците от нашите земи и хората ви да си върнат онова, което им се полага по право.

— Така е. И тогава моят син Леон ще наследи могъщо царство. Ще стане барон на цял Дрелдун и управител на Високата гора.

Всъщност това беше по-скоро провинция, а не кралство, според уредбата в Свободните държави, но Джанеса знаеше, че трябва да премълчи.

— Сигурна съм, че ще бъде чудесен господар — погледна Леон, който вече бе оправил маската, но изглеждаше така, сякаш предпочита да е някъде другаде.

— Ще сме много щастливи, ако ни посетите, когато този конфликт най-сетне приключи. — О, не, започва се. — Уверена съм, че нашият въздух ще ви се отрази добре. — В този миг Леон пак вдигна маската, изви вежди и се усмихна.