![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
Тя не отговори веднага, но по погледа ù си пролича, че изравя всеки малък спомен от двете ни години заедно и го нанизва заедно с бъдещето, за което вечно си бяхме мечтали.
– Благодаря ви. – Гласът ù беше едновременно плах и пропит с надежда. – Ще запомня добрината ви.
Отвърнах ù със съвсем, съвсем малка усмивка, докато сърцето ми се мяташе като обезумяло. Бях изучавал лицето ù на каква ли не светлина, в хиляди откраднати моменти. А чувайки и думите ù, вече знаех със сигурност: обичаше ме.
Четвърта глава
Америка ме обича. Америка ме обича. Америка ме обича.
Трябваше да поговорим насаме, без друг човек наоколо. Нямаше да е лесно, но можех да го уредя.
На следващата сутрин станах часове преди началото на смяната ми. Прегледах всички назначения по постове, смените на чистачките, графика на хранене на кралското семейство, стражите и прислугата. Четох, докато редовете не започнаха да се застъпват пред очите ми, карайки пропуските в системата за сигурност да изпъкнат в съзнанието ми. Понякога се чудех дали и другите стражи не го бяха забелязали, или само аз се бях вгледал толкова отблизо.
При всички случаи вече имах план. Просто трябваше да си уредя среща с нея.
Следобед бях на пост в кабинета на краля, където имах безумно скучната задача да стърча до вратата. Предпочитах да се движа или поне да се намирам на по-широко място в двореца. Всъщност навсякъде, само не и под студения поглед на крал Кларксън.
Гледах как Максън се опитва да работи. Днес изглеждаше разсеян, седейки на малкото си бюро, което сякаш беше хвърлено в стаята без особена мисъл. Не можех да не го обвинявам за безразличното му отношение към Америка.
По-късно сутринта Смитс, един от дългогодишните стражи в двореца, влетя в кабинета. Спусна се към бюрото на краля и му се поклони бързо.
– Ваше Величество, две от момичетата от Елита, лейди Нюсъм и лейди Сингър, току-що се сбиха.
Всички в стаята замръзнаха и обърнаха очи към краля.
Той въздъхна.
– Пак ли си крещят като бесни котки?
– Не, сър. В медицинското крило са. Имаше малко кръв.
Крал Кларксън погледна към Максън.
– Несъмнено Петицата е отговорна. Кажи ми, че не я възприемаш като сериозна кандидатка.
Максън се изправи.
– Татко, нервите ù са обтегнати след вчерашната случка. Сигурен съм, че им е трудно да преглътнат публичния бой.
Кралят го посочи с пръст.
– Ако тя е започнала скандала, излита от двореца. Нека сме наясно.
– А ако е била Селест? – предизвика го той.
– Съмнявам се момиче от толкова висока класа да падне толкова ниско, без да е било провокирано.
– Въпреки това би ли я елиминирал? – настоя Максън.
– Вината не е била нейна.
– Ще проуча нещата. Едва ли е било нещо сериозно.
Главата ми се въртеше. Не го разбирах. Не се отнасяше към Америка с подобаващото внимание, защо тогава беше решен да я задържи в двореца? И ако не успееше да докаже, че не тя е виновна, щях ли да имам достатъчно време да я видя, преди да напусне двореца?
Клюкарската мрежа в двореца работеше на пълни обороти. За нула време научих, че Селест подхванала свадата, но Мер подхванала боя. Направо ми се искаше да връча медал на моето момиче. И двете щяха да останат – явно провиненията им се неутрализираха едно друго, но като че ли Америка нямаше особено желание.
Чувайки последното, сърцето ми се изпълни с още по-голяма сигурност, че съм успял да си я върна.
Спуснах се към стаята си и опитах да вместя всичките си ангажименти в няколкото минути, с които разполагах. Написах бележката колкото можах по-четливо и бързо. После се качих на втория етаж и зачаках в коридора, докато не видях прислужничките на Америка да тръгват за обяд. Като стигнах до стаята ù, се зачудих къде да оставя писмото, макар че всъщност имаше само едно възможно място. Просто се надявах да го види.
Щом се върнах в главния коридор, съдбата ми се усмихна. Не виждах Америка да има кръв по себе си, така че явно ранената беше Селест. Като ме наближи, мярнах малка подутина, почти изцяло скрита от косата ù. Но като изключим всичко това, разпознах вълнението в очите ù веднага щом ме видя.
Боже, колко ми се искаше просто да поседя с нея. Въздъхнах. Трябваше да се въздържам сега, за да ни се отдаде възможност да останем насаме малко по-късно.
Като я наближих, спрях и се поклоних.
– Бурканчето.
Изправих се и продължих по пътя си, спокоен, че ме е чула. След секунда размисъл тя почти хукна по коридора, без да поглежда назад.
Усмихнах се, доволен да я видя така оживена. Това беше моето момиче.