Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
След това се обърна с гръб към нея.
Когато заглъхнаха последните му думи, Констънс изпита странно просветление. Просветление, което проблясваше в течение на разговора. Диоген се беше държал отвратително с нея. Беше го мразила с почти нечовешка ярост. Обаче вярно беше и – тя почти потрепери от забранената природа на тази мисъл – че това беше онзи Пендъргаст, когото тя би могла да има. Пендъргаст, който беше повече нейна сродна душа, отколкото брат му някога би могъл да бъде. Ако Диоген наистина се бе променил.
В момента той си слагаше чифт ръкавици. Тя погледна към клавесина, където беше оставил камата. Още лежеше там. Щеше да е работа за секунда да я грабне и да я забие между плешките му. Той със сигурност го знаеше толкова добре, колкото и тя.
— Аз… – започна Констънс. Как би могла изобщо да изрази тази мисъл? Но го каза: – Имам нужда от време.
Диоген се завъртя към нея, а по лицето му разцъфтя надежда. Изражението му беше толкова сериозно, че Констънс осъзна с шок, че не би могло да е преструвка.
— Разбира се – каза той. – Оставям те сега, защото вероятно си много уморена. Ще имаш всичкото време, от което се нуждаеш. – И той се протегна за ръката й.
Бавно и напълно съзнателно тя я протегна.
Той я хвана в своята, обърна я с бавно, нежно движение и целуна дланта й. След това, когато вече се отдръпваше, пъхна връхчето на пръста й за частица от секундата между своите устни. Тя го почувства като удар на електрически ток из цялото си тяло.
След това с усмивка и леко кимване той си тръгна.
25.
В задната уличка на един от по-западналите търговски райони в Катутура, предградие на Виндхук, столицата на Намибия, чието наименование се превеждаше като „мястото, където хората да искат да живеят“, се издигаше триетажна жилищна кооперация, притисната между радиостанция и фабрика за конфекция. Сградата беше безнадеждно занемарена, циментовата замазка на фасадата й беше напукана и се лющеше, а малките, криви балкони бяха покрити с ръжда. Всеки етаж беше боядисан в различен цвят: светлозелено, жълто и сиво. Заедно с различните прозорци и небрежните архитектурни детайли, те придаваха на постройката странен и тревожен външен вид. Беше два следобед и всички прозорци бяха отворени широко с празната надежда да уловят прохладен ветрец.
Лазрус Керонда седеше край прозореца на двустайния, оскъдно обзаведен апартамент на втория етаж. Беше седнал така, че не можеха да го виждат отвън, но той можеше да гледа какво става долу на оживената улица. Специалитетът на ресторанта под него бяха пресните червеи мопане, размекнати в яхния с доматен сос, пържен лук, куркума и зелени люти чушлета. Лютивият дим от варящите се червеи, който се виеше нагоре, изкарваше сълзи на очите му. Но той не откъсваше поглед от улицата.
Протегна се за шишето бира „Тафел Лагер“. Хвана го леко, така че ранената му ръка да не боли, и отпи дълга глътка. Свежият, горчив вкус на бирата помогна малко. Може би беше прекалено предпазлив. Въпреки това нямаше смисъл да рискува. След още три дни, а може би и два, щеше да бъде безопасно да напусне града. Имаше доведен брат, който живееше в Йоханесбург. Там можеше да се покрие за няколко месеца при брата и семейството му. А с парите, които беше получил, щеше да разполага с достатъчно, за да започне ново предприятие.
Автосалонът беше затънал в дългове, така че нищо не губеше, като…
Зад него се чу слаб шум – изскърца една дъска от дюшемето, и той рязко се обърна.
— Вие! – възкликна Керонда. Бирата падна от ръката му и се търкулна, без някой да й обръща внимание, бълвайки кехлибарена течност и пяна.
— Аз – долетя нежен глас. След това една млада жена излезе от сенките. Беше на двайсет и няколко години, със светлоруса коса, сини очи и високи скули. Носеше черен клин и дънкова риза, чиито краища бяха завързани под гърдите, откривайки плосък мускулест стомах и диамантена обичка на пъпа. Въпреки жегата носеше на ръцете си латексови ръкавици.
Керонда скочи на крака, защото веднага осъзна смъртната опасност, в която се намира. Хрумнаха му стотици извинения, стотици лъжи, стотици маневри за отвличане на вниманието, стотици оправдания, но вместо това успя само да заекне:
— Как ме намерихте?
— Не беше лесно. – Около кръста си жената носеше колан с чантичка и когато направи още една крачка към него с плавно и леко като на пантера движение, тя леко се повдигна и отпусна.
Устата на Керонда пресъхна. Какво имаше у тази жена – това момиче със смешния пиърсинг, което събуждаше такъв страх у него? Не беше по-висока от метър и шейсет, докато той тежеше поне два пъти повече от нея. Въпреки това се беше паникьосал. Вероятно причината беше студенината на тези сини очи. Това и хитрата, жестока усмивка. Забеляза ги още първия път, когато се срещнаха, и оттогава този спомен остана неизличим в паметта му.