Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
— Искам да са щастливи. Всичките.
— Ще бъдат.
Изрече двете думи с такава непоколебимост, че й повярвах.
— Ами ти? — вирнах вежда. — Ти щастлива ли си?
Мор знаеше за какво говоря. Но просто се усмихна, развъртайки алкохола в чашата си.
— Днес е слънцестоенето. Със семейството си съм. Пия. Много съм щастлива.
Умело изплъзване. Но го приех с радост. Чукнах тежката си чаша в нейната.
— Като стана дума за семейството ни… Къде се дянаха, по дяволите?
Кафявите очи на Мор грейнаха.
— О! О, не ти е казал, а?
Усмивката ми посърна.
— Какво да ми каже?
— Какво правят тримата всяка сутрин на слънцестоене.
— Започвам да се притеснявам.
Мор остави чашата си и ме хвана за ръка.
— Ела с мен.
Преди да възразя, вече ни беше ответряла.
Блъсна ме ослепителна светлина. И студ.
Брутален студ. Прекалено брутален за пуловерите и панталоните ни.
Сняг. И слънце. И вятър.
И планини.
И… колиба.
Онази колиба.
Мор посочи към необятното плато на планинския връх. Покрито със сняг, както го бях видяла и преди. Но вместо съвършено равната снежна шир…
— Това снежни крепости ли са?
Тя кимна.
Нещо бяло се стрелна през полето, бяло, твърдо и лъскаво, и тогава…
Крясъкът на Касиан отекна сред заобикалящите ни планини. Последван от:
— Кучи син!
Смехът на Рис беше ярък като слънцето по белия простор.
Докато оглеждах трите снежни степи — барикади — в единия край на платото, Мор ни обгради с невидим щит срещу свирепия вятър. От студа обаче нямаше как да ни предпази.
— Бият се със снежни топки.
Тя пак кимна.
— Трима илириански воини — натъртих. — Най-великите. Илириански воини. Се бият със снежни топки.
Очите на Мор заискриха от дяволито доволство.
— Още от деца.
— Те са на по петстотин години!
— Искаш ли да ти кажа кой колко пъти е побеждавал?
Вперих смаян поглед в нея. После и в полето отпред. В снежните топки, летящи с впечатляваща точност и бързина, докато три тъмни глави ту се показваха, ту се скриваха зад белите барикади.
— Без магия — уведоми ме Мор, — без криле, без почивки.
— Тук са още от обяд.
Наближаваше три часът. Зъбите ми започваха да тракат.
— Аз обикновено си стоя вкъщи и пийвам — обясни Мор, сякаш с това отговаряше на въпроса ми.
— Как решават кой е спечелил?
— Онзи, който не получи измръзване.
Пак я погледнах с тракащи зъби.
— Това е нелепо.
— В колибата има още алкохол.
Никой от тримата не ни беше забелязал. Азриел се показа иззад снежната си стена, изстреля нависоко две топки и пак се скри.
След секунда Рис изруга гръмко.
— Задник.
Зад всяка сричка прозираше смях.
Мор ме хвана под ръка.
— Май тази година другарят ти няма да спечели, приятелко моя.
Притиснах се към топлото й тяло и загазихме през дълбокия до пищялите сняг към колибата, чийто комин пускаше дим в ясното синьо небе.
Илириански лигльовци, и още как.
Глава 19
Азриел победи.
Това била сто деветдесет и деветата му победа.
Тримата влязоха в колибата час по-късно, целите в сняг, с почервеняла от студ кожа и усмивки до ушите.
Двете с Мор, сгушени под одеялото на дивана, само врътнахме очи към тавана.
Рис ме целуна по главата и обяви, че тримата щели да си направят парна баня в облицованата с кедрови дъски барака до къщата.
Като излязоха, обърнах стъписан поглед към Мор.
— Поредната традиция — обясни ми тя. Бутилката с кехлибарен алкохол почти привършваше. И главата ми се въртеше. — Всъщност илирианска традиция. Група голи воини седят в запарено помещение и се потят заедно.
Примигах отново.
Мор се подсмихна.
— Сигурно единствената хубава традиция, измислена от илирианците.
Изсумтях.
— Значи сега тримата си седят в бараката. Голи. Потни. Свещена майко!
Искаш да надникнеш, може би?
Тъмният шепот отекна в съзнанието ми.
Развратник. Продължавай да се потиш.
Има още едно място.
Мислех, че много ревнувате другарките си. Почувствах усмивката му, сякаш беше до шията ми. Винаги ми е интересно какво разпалва любопитството ти, скъпа Фейра.
Огледах колибата, местата, които бях изрисувала преди почти година.
Обеща ми стена, Рис.