Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Значи все пак се беше срещнал с него. Някак, живеейки с Юриан и Васа в онова имение, се беше натъкнал на вече бившия годеник на Илейн. И бе проявил достатъчно воля да го остави жив.
— Склонна съм да се съглася — признах му. — Но не забравяй, че бяха сгодени. Дай й време да свикне с мисълта.
— С мисълта, че цял живот ще е вързана за мен?
Ноздрите ми се разшириха.
— Нямах това предвид.
— Не иска да има нищо общо с мен.
— Ти би ли искал, ако беше на нейно място?
Люсиен не ми отговори.
— Защо не ни погостуваш за седмица-две след слънцестоенето? Тук, в градската къща.
— Защо?
— За да прекараш известно време с нея.
— Не знам дали две минути ще издържи насаме с мен, камо ли две седмици.
Той стисна челюсти, вперил поглед в камината.
Огънят. Дарбата от майка му.
Не от баща му.
Да, Берон владееше огъня. И светът вярваше, че Люсиен е наследил дарбата от него. Но Хелион беше истинският му баща.
Още не му бях разкрила тази истина. Всъщност на никого от другите, освен на Рис.
Но и за това моментът не беше подходящ.
— Когато си взе апартамент под наем тук — подхванах вместо това, — реших, че ще работиш с нас. Ще ни служиш като пратеник в човешките земи.
— Не правя ли точно това? — вдигна вежда той. — Не изпращам ли два пъти седмично доклади на сенкопоеца?
— Просто казвам, че би могъл да живееш тук — настоях аз. — За постоянно, да се нанесеш във Веларис, вместо само да го посещаваш за по няколко дни. Ще ти осигурим по-хубаво жилище и…
Люсиен стана.
— Не искам подаяния.
И аз се изправих.
— Но приемаш помощта на Юриан и Васа?
— Няма да повярваш колко добре се разбираме тримата.
Приятели, значи. Някак се бяха сприятелили.
— Тоест предпочиташ да живееш при тях?
— Не живея при тях. Имението е наше.
— Интересно.
Златното му око се завъртя с тихо бръмчене.
— Кое?
Напълно забравила празничното настроение, отвърнах рязко:
— Че вече се чувстваш по-добре сред човеци, отколкото сред Върховни елфи. Ако питаш мен…
— Не те питам.
— Струва ми се, че си решил да се обединиш с двама други, останали без свой дом.
Люсиен ме погледна остро и каза грубо.
— Честито слънцестоене, Фейра!
Обърна се към фоайето, а аз го хванах за ръката. Възлестите мускули на предмишницата му трепнаха под фината коприна на сапфиренозеления му жакет, но той не опита да се изтръгне от хватката ми.
— Забрави какво казах. Винаги си добре дошъл тук. Стига да искаш.
Люсиен обходи с поглед всекидневната, фоайето и трапезарията отвъд него.
— Бандата на изгнаниците.
— Какво?
— Така се наричаме. Бандата на изгнаниците.
— Измислили сте си име? — попитах, мъчейки се да прикрия изумлението си.
Той кимна.
— Юриан не е изгнаник — отбелязах.
Васа — да. Люсиен — вече двукратно.
— Кралството му отдавна се е превърнало в пепелище и полузабравен спомен, народът му се е разпилял и е заживял по други земи. Може да се нарича както си поиска.
Да, след битката с Хиберн, след като ни помогна, май наистина имаше това право.
И все пак се поинтересувах:
— С какво точно ще се занимава Бандата на изгнаниците? Ще организира приеми ли?
Металното око на Люсиен изщрака леко и се присви.
— Знаеш ли, че понякога си същият задник като другаря си?
Вярно беше. Въздъхнах отново.
— Съжалявам. Просто…
— Нямам къде другаде да отида. — Преди да възразя, той добави: — Съсипахте шансовете ми да се върна в Двора на Пролетта. Не при Тамлин, а изобщо на територията му. Всички или още вярват в лъжите ви, или ме мислят за ваш съучастник. А тук… — Той изтръгна ръка от пръстите ми и тръгна към вратата. — Аз самият не мога да остана насаме с нея дори две минути. Не мога да живея в този двор и да позволявам на другаря ти да плаща за дрехите на гърба ми.
Огледах жакета му. Бях го виждала и преди. Едно време…
— Тамлин го изпрати в имението ни вчера — изсъска Люсиен. — Дрехите ми. Вещите ми. Всичко. Изпрати ги от Двора на Пролетта и ги стовари на прага ни.
Копеле. Оставаше си копеле, въпреки че беше помогнал на двама ни с Рис при последната битка. Но вината не беше само негова. Аз бях създала тази бездна помежду ни. Бях я отворила със собствените си ръце.
И все пак не се чувствах достатъчно виновна, че да му се извиня. Поне засега. Вероятно завинаги.
— Защо?
Само този въпрос ми дойде наум.
— Сигурно е било заради скорошното посещение на другаря ти.
Гърбът ми се скова.
— Рис не те е намесвал.