Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Когато започна да се стъмва, те запалиха огън на брега, за да не остане езерото скрито, в мрак, и се сменяха до развиделяване, за да го поддържат.

Зиновия не беше помръднала. Никой не разбра дали беше спала, защото очите й като че бяха останали широко отворени през цялото време.

Денят премина по същия начин, както и нощта. Зиновия не отговори, когато жените отново предложиха храна. Те се разтревожиха. Мъжете казаха да се чака и изгониха децата, които вече не напускаха брега.

Това, което ставаше тук, не беше подходящо за техните очи.

През втората нощ, докато огънят гореше, пазен от двама керванджии, Шаваад влезе във водата. Мъжете се поколебаха, но не се осмелиха да му попречат. Той се придвижи съвсем близо до нея и застана на колене.

Хората отгатнаха, че й говори, но не можеха да чуят нищо от думите му. Нито от молбата му. Защо трябваше да спаси божиите книги, да ги измъкне от къщата, която щеше да изгори. Книгите бяха по-древни от всичко, което хората помнеха, и бяха спасени в последния момент от християнския дом, точно преди той да бъде затрупан. Книгите, които съдържаха словото на единствения Бог, Баща на всички хора, още преди той да изпрати Христос на земята. Книгите, които не са били написани с човешки ръце, а с божието сърце. Той, Шаваад, трябваше да ги спаси. Зиновия трябваше да разбере това! Тя не трябваше да му се сърди, че е избрал да спаси божието слово вместо нея. Тя трябваше да разбере и да прости. Какво представляваше човешката плът в ръцете на Всемогъщия Бог?

Дали тя го слушаше? Шаваад не знаеше. В почервенелия от огъня мрак лицето й оставаше отнесено, все така неподвижно, като камъните, макар очите й да бяха широко отворени.

Шаваад продължи да умолява. Зиновия! Зиновия! Аз не съм коравосърдечен. Не съм те забравил. Обаче как тя е можела да вярва, че той ще замине с нея само защото я е видял отново насред пламъците на един обсаден град?

— О, Зиновия, не искаш ли да разбереш? За мен беше невъзможно, невъзможно да избягам далече от тази къща с теб без божиите книги!

Под дебелия слой кал вратът, бузите, устата на Зиновия оставаха неподвижни като на статуя.

Шаваад изръмжа с разкъсвано от ридания гърло. Той припомни как се беше върнал в двора. Как беше откраднал коня на римлянина и как благодарение на него бяха преминали през персийските позиции.

— Направих каквото можах, Зиновия. Всичко каквото можах! Бих умрял за теб, ако се налага. Ти си в моето сърце от деня, в който се роди. Но аз съм в ръцете на моя Господ. Той има нужда от мен. Това ти трябва да го разбереш.

Дали поне го чуваше?

Той спря да говори. Наклони се и потопи глава в езерото, преди да прошепне една молитва към своя Бог. Тя съдържаше думи на извинение и наказание.

После керванджиите го видяха как се изправя, излиза от водата и изчезва в мрака.

На разсъмване в бивака се чуха викове: беше завалял дъжд. Ситен, равномерен дъжд, който караше езерото да потрепва, жълто-кафявата пръст в пустинята да потъмнява и да блести като намазана с масло. Тук-там се появиха локви. Децата започнаха да скачат в тях, крещейки от щастие.