Хюрем. Московската наложница

— Сетарет — каза първата чернокожа жена и се посочи, а после представи тази до нея: — Гюлбеяз.

Ако Александра разбираше езика им, щеше да избухне в смях, чувайки името Гюлбеяз, което означаваше „бяла роза“ и беше отредено тъкмо на тази катраненочерна жена.

— Се… та… Гул… бе… аз — опита се да каже имената на срички.

— Сетарет… Гюлбеяз — поправи я жената с усмивка.

Руската девойка отново не ги разбра.

— Александра — каза тя от своя страна, а след това посочи татарското Момиче. — Мерзука.

Жената повтори името на Мерзука моментално, обаче езикът ѝ по никакъв начин не можа да се справи с Александра.

Въпреки това бяха поставени основите на някакъв разговор. Дворът с каменен под отново беше залят от онова тихо жужене. Това бяха гласовете на любопитните жени, които се бяха разбърборили в един глас.

Александра доближи ръка до устата си и с жестове се опита да изобрази хранене. Потри с пръсти корема си.

— Умираме от глад.

Жената, чието име беше Гюл някоя си, вдигна двете си ръце към главата и със смешни движения започна да описва кръгове, сякаш намотаваше гранче с прежда на кълбо. Като видя, че двете срещу нея я гледаха странно, повтори движението, този път по-продължително.

— Хамам, хамам!

Какво казваше тази жена с огромни устни. „Ха… какво?“

Тя отново хвана глава с длани и докато я разтриваше, повтори:

— Първо хамам, после храна.

Търпението на жената преля. Сръчка двете момичета и се опита да ги накара да вървят. Усети лека съпротива и за да покаже решителността си, ги побутна по-грубо. Новопристигналите момичета нямаха друг избор и тръгнаха, без да имат никаква представа накъде са ги повели.

След дълъг мрачен коридор влязоха в стая с висок таван, цялата покрита с мрамор. Александра изведнъж разбра какво означаваше хамам. Щяха да се къпят.

Върху мраморна полица бяха наредени чисто бели плътни хавлиени кърпи, а отгоре им имаше тънки платове с шарени ивици по тях. На пода имаше дървени налъми на високи токове.

Сетарет посочи грубата бяла тъкан и каза:

— Кърпа. Пещемал, а това са налъми.

Когато видя, че момичетата глуповато зяпат дървените обувки, събу чехлите си и нахлузи един чифт на краката си. Александра и Мерзука я изгледаха изумени. Как се вървеше върху нещо толкова високо? Жената, сякаш отгатнала мислите им, дръпна нагоре крачолите на широките си жълти шалвари и затрака по мрамора. Александра беше сигурна, че за нищо на света не би могла да върви върху това чудо. Сетарет се кискаше и току подхвърляше реплики към другата жена. Трябва да беше казала нещо смешно, защото и Гюл някоя си се засмя. Тя покри устата си с ръка, сякаш искаше да скрие чисто белите си зъби, лъснали измежду огромните ѝ месести устни.