Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Рудолф беше съвсем различен. Нежен, чувствителен, мечтателен и меланхоличен, той сякаш още тригодишен усещаше особеното настроение на този стар град. Когато пътувахме с гондола по каналите, се опитваше да улови накъсаните облаци, а когато му четях стихотворения, седеше, без да издава звук, и попиваше всяка думичка. Рудолф беше детето, в което разпознавах себе си и което обичах с любов, помрачена от страха за неговото бъдеще.
След завръщането ни през април 1862 година във Виена ме чакаше мама. Срещата ни беше сърдечна. Майка ми искала да се убеди със собствените си очи в моето състояние и довела доктор Фишер, понеже не желаела да се осланя само на външни признаци.
Подробните прегледи не установиха нови увреждания на белите ми дробове. След зимата ме мъчеше досадно задържане на вода в краката, което докторът отдаде по-скоро на Венеция, отколкото на органично предразположение.
– Климатът на този град, разположен в лагуна, не е особено подходящ за Ваше Императорско Височество – лаконично поясни той. – Освен това ме безпокои наличието на известно малокръвие. Както научавам, не се храните така пълноценно, както би трябвало. За Бога, гладните диети не са лек срещу...
– Това не са никакви гладни диети – прекъснах го аз. – Просто нямам апетит. Призлява ми, когато трябва да се тъпча с храна, и не бих се чувствала в мир със себе си, ако дрехите ми се пукат по шевовете.
Тук имаше и известна доза суетност, но не се налагаше да му я тикам в очите. Не исках да заприличам на ерцхерцогинята или на майка ми. Мисълта да свърша като тромава, закръглена матрона ме хвърляше в паника. Какво ще остане от мен, когато красотата ми отмине? И без това тя беше пострадала от отоците на проклетата водянка. Опитвах се да огранича пораженията чрез въздържание от храна, но не успях.
– ... във всеки случай по-редовно, по-здравословно хранене – прекъсна мислите ми гласът на доктор Фишер. – И може би лечение при по-обичаен климат. В последно време чувам същински чудеса за Бад Кисинген, Ваше Императорско Височество.
– Сигурен ли сте, че Бад Кисинген ще ми помогне? – попитах. – Не ми се иска години наред да снова от един курорт на друг и да обременявам близките си с грижи и тревоги, доктор Фишер. В такъв случай бих предпочела някоя болест, която ще ме отнесе бързо. Тогава императорът ще може да си вземе нова жена и да бъде щастлив.
– Много Ви моля. Ваше Императорско Височество! – доктор Фишер се прокашля, показвайки, че е преглътнал някои доста по-откровени думи. – Имате добра анатомична конституция и колкото по-малко се заинатявате, че сте смъртноболна, толкова по-здрава ще се чувствате. Винаги съществува връзка между главата и тялото, която не бива да се подценява.
– Е, щом казвате...
Вероятността да замина на лечение в Бавария ме окрили и аз захванах да кроя планове. Осъществих ги още през май, а Франц Йозеф настоя да ме придружи до старата ми родина. Децата се върнаха във Виена заедно със свитата си. Раздялата беше трудна, особено за Рудолф. Той обви шията ми с тънките си ръчички и се разплака сърцераздирателно, което накара баща му да сбърчи критично височайшето си чело.
– Трябва да се направи нещо, за да се превърне това момче в мъж – заръча той на възпитателката на престолонаследника, баронеса Велден. – Не може така! Да избухва в сълзи като момиче... Едно момче трябва да се държи подобаващо и да понася всяка раздяла.
– Не бъди толкова строг с него – настоях аз. – Толкова е малък още, толкова крехък.
Разчитах на обичливата ръка на баронесата, през последните седмици имах добри впечатления от нея. После се сбогувах и с Гизела, която за пореден път остана на заден план. Тиха, няма и послушна, бледосините очи под тясната периферия на пътническата й шапка бяха заковани безизразно в мен. Чак ме хвана срам, задето й се усмихнах и я целунах насила.
– И да поздравиш баба си – заръчах й аз в разрез с истинските си чувства, ала дори така не изтръгнах отговор. Сериозна, притихнала и твърде възрастна за годините си, тя хвана за ръка братчето си и го отведе. Стори ми се, че Рудолф се вкопчи в пръстите й като удавник за сламка.
Видът на хрисимите и самотни императорски рожби ме прободе право в сърцето. Франц Йозеф не проумяваше защо се просълзих. Както обикновено, той си нямаше понятие от чувствата ми. Колкото и да не исках да призная пред себе си, двамата вече обитавахме различни светове.
– Не тъгувай, Сиси – навъсено ме предупреди той. Сякаш ми заповядваше да бъда весела, както заповядаше на служителите си да се явяват навреме на работа, преди да ги погребе под планините от документи, с най-добри намерения, разбира се. Аз не бях негов служител, но какъв смисъл имаше да му го казвам.