Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
– Какво чудодейно изцеление – бодна ме той; под влиянието на Шарлота вече не си бъбреше тъй очарователно с мен както преди. – Човек би могъл да те заподозре, че мъничко си симулирала, за да не ти се налага да прекараш лятото във Виена, Сиси.
На четири очи ме наричаше с галеното ми детско име и си спестяваше „Императорското Височество" на церемониала. По същия начин и аз си спестявах излишните учтивости; наясно бях, че повтаряше критичните думи на Шарлота.
– От все сърце ти пожелавам никога да не разбереш какво е да се чувстваш зле и да не знаеш причината. Но както изглежда, скъпата ти съпруга ще се погрижи и ти да изживееш полагащата ти се доза страдания.
Пророчески думи, чиято истинност щеше да се потвърди години по-късно, когато той, тласкан от Шарлота, посегна към кралската корона на Мексико. Една безсмислена, амбициозна авантюра, която го „възнагради" с печален край под градушката от куршуми на мексиканските бунтовници. Всеки член на нашето семейство беше орисан да понесе бремето на своята участ.
– Е, смятам, че вече нямаш нужда от мен – категорично заяви Макс и същата вечер потегли обратно към дома.
Какво ли толкова беше направил за мен... Дължах огромна благодарност за удобствата си на британския лорд-комисар на Йонийските острови. Той ми бе предоставил изцяло вилата си „Монрепо" и се беше погрижил да не бъда обезпокоявана нито от любопитни очи, нито от излишни салюти.
Неочакваното ми оздравяване беше чудо и за мен. Както не бях симулирала оплакванията си, така не симулирах и изцелението си. Изведнъж започнах да дишам, без да ме мъчи кашлица, радвах се на дълбок и здрав сън, дори си възвърнах апетита – нямах обяснение за всичко това, както нямаше и професор Шкода, който ме напусна незабавно, защото вече не се нуждаех от него.
Постепенно силите ми се върнаха и аз тръгнах да изследвам заобикалящия ме свят. Скритите заливчета под „Монрепо" ме приканваха да се изкъпя в топлото море и аз отново открих отдавна забравеното удоволствие от безтегловното носене във водата. Плувах все по-навътре, без да ме е грижа за тревожните викове на придворните ми дами.
Бях се приготвила да умра на Корфу, а вместо това усещах, че отново започвам да живея. Доктор Фишер дойде да ме види и потвърди онова, което професор Шкода вече бе докладвал във Виена и в „Посенхофен": бях напълно здрава!
– И на мен не ми го побира умът, драги докторе – моето учудване беше не по-малко от неговото. – Понякога ми се струва, че моята болест се нарича „Виена". Щом се махна от там, започвам да се чувствам много по-добре.
– Ваше Императорско Височество не бива да се фиксира върху подобни странности – бащински ме укори той. – Знаем много за тайните на човешкото тяло, но далеч не всичко. Възможно е този път оздравяването да е настъпило толкова бързо, понеже не отлагахме лечението.
– Ами ако все пак причината е Виена? – настоях, защото нещо дълбоко в мен ми казваше, че съм права.
– В такъв случай ще трябва да се променят тамошните обстоятелства, които са виновни за болестта – лаконично отвърна докторът.
– Дали това е възможно...
Той не обърна внимание на съмненията ми и аз прекратих разговора, защото точно в този момент пристигна писмо от Франц Йозеф, което, естествено, исках да прочета начаса. Кога ли щеше да дойде? Бях го помолила настоятелно да ме посети и със собствените си очи да се убеди колко съм добре.
Франц Йозеф дори не споменаваше за молбата ми. Цели страници, изпълнени с оплаквания от купищата работа; някак между другото отбелязваше, че не можел да си позволи да отстъпва пред всяко въображаемо страдание. Между редовете прозираше обвинение – ни повече, ни по-малко. Значи и той смяташе, че съм използвала болестта си като претекст, за да избягам от Виена. Дълбоко наранена, скъсах абсурдното писмо и си спестих отговора.
В Корфу пристигна отколешният му довереник, началникът на конюшните граф Грюне, и аз първоначално предположих, че императорът се е осъзнал и го изпраща да ме моли за прошка.
Обаче горчиво се лъжех. Графът дори си позволи да ми даде съвети, които не му бях искала и които сякаш идваха от скъпата ми свекърва.
– Не можете да отречете, Ваше Императорско Височество, че самата Вие носите немалка вина за катастрофалното състояние на Вашия брак – добродушно заключи той.
– Аз ли? – толкова бях възмутена, че забравих всякаква въздържаност. – А кой нарушаваше свещената ни брачна клетва с полски графини, актриси и глуповати контеси? Да не мислите, че не съм наясно какви ги върши съпругът ми при тайните посещения на разни дамички в „Хофбург"?
– Е, хайде сега, императорът е просто мъж. Мъж с желания и потребности – гласеше отговорът. – А пък, както чувам, и в Мадейра не всичко е било съвсем безобидно...